— Четирима ли!? — възкликна Франсис.
Царицата го изгледа нежно.
— Сам ти и Хенри, комуто току-що отказах. А преди вас двамата, пак днес, нахалникът Торес; а ей сега, в Дългата къща, тоя жрец. — В очите й пламна гняв и бузите й се изчервиха при спомена. — Тоя жрец на Слънцето, тоя жрец, отдавна изневерил на своите обети, този човек, който е половин мъж, поиска да се ожени за мен. Псе! Гадина! И накрая има дързостта да каже, че нямало да се омъжа за Франсис. Елате. Ще му дам да разбере!
Тя кимна на личните си копиеносци да ги заобиколят всички и с поглед показа на двама от тях да минат зад жреца, за да не остане настрана. Когато хората, видяха това, в тълпата започна да се надига ропот.
— Прави каквото трябва да правиш, жрецо! — рязко заповяда царицата. — Иначе моите хора веднага ще те убият.
Жрецът стремително се обърна, сякаш за да потърси помощ от народа, ала думите, които трептяха на устните му, заглъхнаха неизречени при вида на насочените срещу гърдите му копия. Той се преклони пред неизбежното, пристъпи при самия олтар, обърна царицата и Франсис с лице към себе си, а сам застана на възвишението пред олтара и устреми поглед към тях и над главите им към Загубените души.
— Аз съм жрецът на Слънцето — заговори той. — Моите обети са свещени. И като жрец, дал оброк, аз трябва да венчая тази жена, Бленуващата, с този другоземец и пришелец, чиято кръв вече трябваше да съм пролял на нашия олтар. Обетите ми са свещени. Аз не мога да ги престъпя. Отказвам да венчая тази жена с този мъж. В името на бога на Слънцето аз отказвам да извърша този обред…
— Тогава ще умреш, жрецо, още сега! — изсъска царицата и кимна на най-близките стражи да вдигнат копията си срещу него, а на останалите да се обърнат към роптаещите и готови да се разбунтуват Загубени души.
Настъпи напрегнато мълчание. Почти цяла минута никой не промълви нито дума, никой не се издаде с някакво неспокойно движение. Всички стояха като статуи и всички гледаха жреца, в чиито гърди бяха опрени вдигнатите копия.
Този, чиито кръв и живот бяха най-много застрашени, се раздвижи пръв. Той се огъна. Спокойно обърна гръб на заплашващите го копия, коленичи и на древен испански език възнесе към бога на Слънцето молитва за плодородие. След това се обърна към царицата и Франсис, накара, ги с движение на ръката, да се преклонят и почти наполовина да коленичат пред него. Когато допря с крайчеца на пръстите си техните ръце, той не можа да се сдържи и лицето му мрачно се разкриви.
По негов знак двойката се изправи, той разчупи на две царевична питка и даде на двамата по половина.
— Причастие — пошепна Хенри на Леонсия, докато всеки от двойката чупеше и ядеше своя дял от питката.
— Римокатолически обред, вероятно донесен тука от Да Васко, преиначен и превърнал се сега в сватбена церемония — отговори му шепнешком Леонсия, която трябваше да употреби крайни усилия, за да не загуби самообладание, като виждаше, че Франсис е загубен за нея: устните й бяха безкръвни и плътно стиснати, ноктите й се бяха забили в дланите.
Жрецът взе от олтара една камичка и малка златна чаша и ги подаде на царицата. Тя каза нещо на Франсис, той запретна ръкав и й протегна разголената си лява ръка. Царицата вече се канеше да забие острието в плътта му, но спря и се замисли така, че всички ясно видяха как размишлява, а после, вместо да разреже кожата му, предпазливо допря върха на камичката до езика си.
И тогава избухна в яростен гняв. Усетила вкуса на острието, тя захвърли камата, готова да се нахвърли върху жреца или да заповяда на копиеносците си да го убият, и цяла се разтрепера и затресе от крайното усилие да се овладее. Тя проследи с поглед падането на камата, за да се увери, че отровното й острие няма да нарани някой друг и да изиграе гибелната си роля, и извади от пазвата си друга миниатюрна камичка. След като опита и нея с език, царицата разряза кожата на Франсис с върха й и събра в златната чаша няколкото капки кръв, които протекоха от разреза. Франсис направи същото с нея и тогава, подканен от бляскащия поглед на царицата, жрецът пое чашата и изля смесената кръв върху олтара.
Настъпи тишина. Царицата се навъси.
— Ако днес трябва да се пролее кръв върху олтара на бога на Слънцето… — започна тя със заплаха.
Тогава жрецът сякаш си спомни това, което не му се искаше да направи, обърна се към народа и провъзгласи двамата за съпруг и съпруга. Царицата погледна, Франсис със сияещи очи, които го канеха да я прегърне. Когато той я притисна в обятията си и целуна жадните й устни, Леонсия изохка и се облегна на Хенри, за да не падне. И Франсис успя да забележи и да разбере мигновеното й неразположение, макар че когато поруменялата царица изгледа победоносно съперницата си, по лицето на Леонсия се четеше гордо безразличие.
ГЛАВА XXI
Две мисли се мяркаха в ума на Торес, когато водата го повлече надолу. Първата беше за огромното бяло куче, скочило подире му. Втората — че Огледалото на света не лъже. Че това е неговият край, тоя беше сигурен, обаче малкото, което бе имал смелостта да види в Огледалото на света, с нищо не намекваше за край, подобен на този.
Беше добър плувец, но когато водата го погълна и бързо всмука в непрогледния поток, изпита страх да не разбие главата си о каменните стени или таван на подземния проход, през който се носеше. Ала прищевките на течението бяха такива, че той нито веднъж не ожули някоя част от тялото си. Понякога усещаше водата да го повдига като на възглавница, което подсказваше за близостта на стена или камък, и тогава Торес се свиваше и се мъчеше да се смали, както морската костенурка прибира главата си, когато я нападнат акули.
Измина по-малко от минута (Торес определи продължителността на времето по това колко можа да задържи дъха си), когато, попаднал в по-спокойно течение, извади глава над повърхността и освежи гърдите си, вдишвайки дълбоко прохладен въздух. Вместо да плува, Торес гледаше само да се държи на повърхността и размишляваше какво ли е станало с кучето и какви ли нови тревоги ще преживее в това подземно приключение.
Скоро той зърна пред себе си светлина, мъждива, но без съмнение дневна светлина и понеже тя ставаше все по-ярка, погледна назад и видя нещо, което го накара да заплува с всички сили. Той видя кучето, което плуваше, с глава над водата, и зъбите в огромните му челюсти блестяха на все по-силната светлина. Там, горе, откъдето тя идваше, Торес забеляза наклонен бряг и се покатери по него. Първата му мисъл бе да провери дали са оцелели скъпоценните камъни, откраднати от сандъка на царицата. Обаче звънкият лай, който затътна като гръмотевица в пещерата, го подсети за зъбатия му преследвач и вместо камъните той измъкна камата на Бленуващата.
Торес отново се подвоуми какво да направи. Дали да се опита да убие плуващия звяр, преди да е излязъл от водата? Или да се покатери по скалите към светлината, с надеждата, че течението може да отнесе кучето надолу? Той се спря върху втория план за действие и забърза нагоре по тясна издатина. Но кучето излезе на брега и се спусна подире му с такава сигурност и бързина, присъщи на всяко четириного, че скоро го догони. Застигнат, Торес се завъртя на тясната пътека, клекна и вдигна камата, за да го пресрещне, ако се нахвърли отгоре му.
Но то не се нахвърли. Вместо това весело приседна и с широко разтворени челюсти, сякаш се смееше, му протегна, дясната си лапа. Когато стисна лапата в ръката си, Торес насмалко не припадна от неочакваното облекчение. Той избухна в неудържим и пронизителен смях, който граничеше с истерия, и продължи да тръска лапата, а кучето, широко отворило уста и с приятелски поглед, му отвръщаше със също такъв неудържим смях.
Торес се запъти напред по издатината, следван по петите от кучето, което вървеше с доволен вид и от време на време душеше прасците му; той откри, че след кратко изкачване успоредната с реката тясна пътека отново слизаше на брега. И тогава видя две неща, едното от които го накара да се спре и потрепери, а другото — сърцето му да се разтупти от надежда. Първото беше подземната река. Устремена направо към
