— Ние седяхме много тихо, Конкордия — каза тя на другарката си, — но не можахме да хванем никаква риба. А сега аз ще вдигна шум и ще размърдам водата. Щом казват: „каквото хвърлиш нагоре, трябва да падне надолу“, защо да не се вдигне нещо нагоре, след като нещо е паднало надолу? Ще се опитам. Ето!
Тя хвърли кората от банана във водата и мързеливо загледа в точката, където тя падна.
— Ако нещо се вдигне нагоре, дано поне да е нещо голямо — също така мързеливо промърмори Конкордия.
И както гледаха, изведнъж пред изумения им взор от кафявите дълбини изплува, огромно бяло куче. Те издърпаха въдиците си, хвърлиха ги зад себе си на брега и здраво прегърнати, загледаха как кучето стигна брега в по-ниския край при вира, качи се по полегатия наклон, спря да се отръска и изчезна сред дърветата.
Никойя и Конкордия се закискаха.
— Опитай пак! — подкани Конкордия.
— Не, този път ти. Виж какво можеш да изкараш ти.
С голямо недоверие Конкордия хвърли буца пръст. И почти в същия миг от течението се вдигна глава с шлем. Вкопчили се една в друга, те видяха човека с шлема да излиза на брега на същото място, където беше изскочило кучето, и да изчезва в гората.
Двете индианки отново се закискаха; но този път въпреки всички придумвания нито едната, нито другата събра достатъчно смелост да хвърли нещо в реката.
След известно време, докато все още се кискаха за чудните случки, те бяха забелязани от двама млади индианци, които плаваха с кану близо до брега нагоре по течението.
— На какво се смеете? — попита единият девойките.
— Такива неща видяхме! — закикоти се Никойя.
— Да не би да сте пили пулке? — подметна младежът.
Двете момичета поклатиха глави, а Конкордия каза:
— Няма нужда да пием, за да виждаме чудесии. Първо, когато Никойя хвърли в реката кора от банан, видяхме от водата да изскача куче… бяло куче, голямо колкото планински тигър…
— А когато Конкордия хвърли буца пръст — подхвана разказа другата, — от водата излезе човек с желязна глава. Това е магия. Конкордия и аз можем да правим магии.
— Хосе — рече единият от индианците на другаря си, — за това нещо заслужава да си пийнем.
И докато единият задържаше с греблото малкото кану на място, другият надигна четвъртито шише от холандски джин, в което имаше пулке; после се смениха.
— Не! — каза Хосе, когато момичетата му поискаха от ракията. — Като си пийнете пулке, току-виж, че ви се привидят още бели кучета, големи колкото тигри, или мъже с железни глави.
— Добре — прие отказа Никойя. — Тогава хвърли тая бутилка от пулке и виж какво ще стане. Ние изкарахме куче и човек. Може пък ти да изкараш дявола.
— Ще ми се да видя дявола — каза Хосе и пак надигна шишето. — Това пулке направо разпалва смелостта ми. Много ми се ще да видя дявола.
Той подаде шишето на другаря си да го допие.
— Хвърли го сега във водата! — заповяда Хосе.
Празната бутилка цопна със силен плясък и отговорът на това предизвикателство дойде с удивителна бързина, защото на повърхността изплава чудовищното космато тяло на убития паяк. А това беше прекалено много за обикновени простосмъртни индианци. Като го видяха, двамата младежи толкова стремително се дръпнаха назад, че преобърнаха кануто. Когато главите им се подадоха от водата, те заплуваха към бързото течение и то бързо ги понесе надолу, а след тях бавно заплава и обърнатото кану.
Никойя и Конкордия бяха твърде много уплашени, за да се изкискат. Те се притиснаха една в друга и зачакаха, загледани във вълшебната вода, но с крайчеца на очите си видяха как уплашените младежи хванаха малкото кану, примъкнаха го до брега, излязоха тичешком на сухо и се скриха.
Следобедното слънце вече се беше снишило в небето, когато девойките добиха смелост още веднъж да предизвикат вълшебната вода. След дълги спорове двете се съгласиха да хвърлят едновременно по една буца пръст. И на повърхността се подадоха мъж и жена — Франсис и царицата. Девойките, се дръпнаха назад в храстите и скрити там, видяха как Франсис изнесе царицата на брега.
— Може да е било случайно… може всичко това да е ставало съвсем случайно тъкмо тогава, когато ние хвърляхме разни неща във водата — пошепна Никойя на Конкордия след пет минути.
— Но когато хвърляхме едно нещо, от водата излизаше само едно нещо — възрази Конкордия. — А когато хвърлихме две, излязоха също две.
— Добре — каза Никойя. — Хайде да проверим. Да хвърлим пак двете заедно. Ако не изплува нищо, значи не можем да правим никакви магии.
Те хвърлиха заедно две буци пръст и от водата се показаха мъж и жена. Обаче тази двойка, Хенри и Леонсия, умееше да плува; те доплуваха рамо до рамо до ниското място на брега и както всичка други, излезли от реката преди тях, се изгубиха от погледа между дърветата.
Дълго още седяха двете индианки край реката, Бяха решили да не хвърлят нищо и ако въпреки това нещо се появи, да сметнат всичко за съвпадение. Но ако нищо не се появи, след като нищо не са повикали, това ще им докаже, че наистина обладават вълшебни сили. Те останаха скрити и наблюдаваха водата, докато мракът я скри от очите им; тогава бавно и със сериозен вид момичетата се запътиха обратно към селото, проникнати от съзнанието, че са били благословени от боговете.
ГЛАВА XXII
Чак на следващия ден подир избавлението си от подземната река Торес стигна в Сан Антонио. Той дойде пеша, капнал и мръсен, а зад него малко индианче носеше шлема на Да Васко. Торес искаше да покаже шлема на шефа и съдията като веществено доказателство, за да потвърди разказа за необикновеното приключение, което толкова му се искаше да им разправи.
Първият човек, когото срещна на главната улица, беше самият шеф, който високо извика, когато го видя:
Наистина ли сте вие, сеньор Торес?
И тържествено се прекръсти, преди да му протегне ръка.
Осезаемата плът, а още повече калта и пясъкът по ръката на приятеля му го увериха, че това е жив човек, а не призрак.
И тогава шефът на полицията направо се разяри.
— А аз тука ви смятах за мъртъв! — възкликна той. — Това псе, този кару Хосе Манчено! Той дойде и съобщи, че сте умрял… умрял и погребан до второто пришествие в недрата на свещената планина на маите!
— Той е глупак, а аз сигурно съм най-богатият човек в Панама — надуто отговори Торес. — Като безстрашните древни конкистадори, поне преодолях всички опасности и стигнах до съкровището. Аз го видях. Дори…
Торес вече бе бръкнал в джоба на панталоните си, за да покаже скъпоценните камъни, откраднати от Бленуващата, но извади ръката си празна. Твърде много любопитни очи вече бяха устремени към него, привлечени от окаяния му вид.
— Имам да ви разправям много неща, за които не може да се говори тука — каза той на шефа. — Аз чуках по вратите на мъртъвци и ходих облечен с наметала на покойници. И общувах с хора, умрели преди четиристотин години, но непревърнали се в прах, и ги видях да заливат от втора смърт чрез удавяне. Изкачих планини и минах през недрата им, бях гост на. Загубените души и гледах в Огледалото на света. Всичко това, когато му дойде времето, ще разкажа на вас, моя най-добър приятел, и на почтения съдия, защото искам и вие да забогатеете заедно с мен.
— Да не сте се напили с прокиснато пулке? — с недоверие му подхвърли шефът.
— Не съм пил нищо по-силно от вода, откакто напуснах Сан Антонио — отговори Торес. — Но сега ще си отида у дома и хубавичко ще си пийна, а след това ще се измия от тази мръсотия и ще си сложа здрави и
