хубаво, че го няма, защото не може никога вече да се върне. Имаше навика да лъже, нали?
— Без съмнение — отговори Франсис. — Той е страшен лъжец.
Франсис не можа да не забележи как лицето й помръкна, когато с такава готовност се съгласи с нея за лъжливостта на Торес.
— Какво ти каза той? — попита Франсис.
— Че бил избран да се жени за мен.
— Лъжец! — сухо рече Франсис.
— После ми каза, че избраният си ти…, което също беше лъжа. — Гласът й съвсем секна.
Франсис поклати глава.
Неволният радостен вик, изтръгнал се от царицата, изпълни сърцето на Франсис с такова нежно съчувствие, че насмалко не я прегърна, за да я утеши. Царицата го чакаше да заговори.
— Аз съм този, който ще се ожени за теб — твърдо продължи той. — Ти си много красива. Кога ще бъде сватбата?
По лицето й се изписа такава необуздана радост, че Франсис вътрешно се закле никога по своя воля да не загрозява този лик с белезите на скръбта. Тя можеше да властвува над Загубените души и да притежава баснословни богатства и свръхестествена сила на прорицателка, но той съзираше в нея вълнуващото обаяние на самотна и наивна жена със сърце, преливащо от любов и съвършено незапознато с любовта.
— Ще ти кажа и още една лъжа на онова животно Торес! — лекуващо възкликна царицата. — Той ми каза, че си богат и че преди да се ожениш за мен, си искал да знаеш колко съм богата. Каза ми, че си го пратил да провери какви богатства притежавам. Зная, че е било лъжа! Ти не се жениш за мен заради това! — Тя презрително посочи сандъка със скъпоценните камъни.
Франсис поклати глава.
— Ти се жениш за мен заради самата мен! — тържествуващо довърши тя.
— Заради самата теб — не можа да не я излъже Франсис.
И тогава той видя изумително нещо. Царицата, тази царица, която беше най-неограничена властница, която не търпеше никакви възражения, която отмина смъртта на Торес с най-незначителна забележка и която избра своя царствен съпруг, без дори да се осведоми за предбрачните му желания, тази царица започна да се изчервява. Руменината се плъзна по врата и заля лицето, ушите и челото й с вълната на момински свян и смущение. Като видя нейната неувереност, Франсис също загуби своята. Той не знаеше какво да прави и усети кръвта да нахлува в почернялото му от слънцето лице. „Никога още — помисли си той, — в цялата история на отношенията между мъжа и жената, никой мъж и жена не са изпадали в подобно положение.“ Двамата бяха безкрайно смутени и дори животът му да зависеше от това, Франсис не би могъл да предприеме някаква стъпка. Така царицата се видя принудена да заговори първа.
— А сега — каза тя и се изчерви още повече — трябва да ми покажеш любовта си.
Франсис се помъчи да проговори, но устните му бяха така пресъхнали, че трябваше да ги оближе, след което сполучи само да измънка нещо несвързано.
— Никога още не съм била любена — храбро продължи царицата. — Във връзките на хората от племето ми няма любов. Моите хора са животни, лишени от разум. Обаче ние, ти и аз, сме мъж и жена. Между нас трябва да има милувки и нежност… толкова съм научила от моето Огледало на света. Но аз нямам опит. Не зная как. Обаче ти, който си от големия свят, ти положително трябва да знаеш. Аз чакам. Ти трябва да ми покажеш любовта си.
Бленуващата се отпусна на ложето, притегли Франсис до себе си и вярна на думата си, зачака. А Франсис, от когото се искаше да люби по заповед, се схвана, напълно неспособен да изпълни тази заповед.
— Нима не съм хубава? — запита царицата след кратко мълчание. — Нима ръцете ти не жадуват да ме прегърнат, както аз жадувам те да ме прегърнат? Устните на мъж никога не са, докосвали моите устни. Какво ли е това целувка… по устните, искам да кажа? Допирът на устните ти до моята ръка беше блаженство. Ти целуна тогава не само ръката ми, но и моята душа. Самото ми сърце беше там и туптеше под устните ти. Не го ли усетя?
— И тъй — разправяше му тя след половин час (двамата седяха на ложето и се държаха за ръце), — аз ти казах малкото, което зная за себе си. За миналото не зная нищо освен това, което са ми разправяли за него. Сегашното виждам ясно в моето Огледало на света. Бъдещето също виждам, но смътно, и не винаги мога да разбера туй, което виждам. Родила съм се тука. И майка ми, и нейната майка също. Случвало се така, че в живота на всяка царица винаги се появявал любим мъж. Понякога те идвали тука, както дойде ти. Майката на, майка ми, така са ми разказвали, напуснала долината, за да намери своя любим и се върнала след много време, подир години. Така се губила и майка ми. Аз зная тайния път, където отдавна умрелите конкистадори пазят загадките на маите и където стои самият Да Васко, чийто шлем онова животно Торес има нахалството да открадне и след това да твърди, че бил негов собствен. Ако ти не беше дошъл, щях да се видя принудена да тръгна да те търся, защото ти си бил предопределен за мен и трябваше да станеш мой мъж.
При тях влезе прислужница, последвана от копиеносец, и Франсис с мъка можа да разбере нещо от староиспанския, на който се водеше разговорът. Ядосана и същевременно зарадвана, царицата му предаде с няколко думи съдържанието му.
— Трябва да отидем сега при Дългата къща за нашата сватба. Жрецът на Слънцето упорствува, не знам защо, освен ако е затова, че не е могъл да пролее кръвта на всички ви на олтара. Той е много кръвожаден. Жрец е на Слънцето, но няма много разум. Имам донесение, че се мъчил да настрои народа против нашата сватба… това псе! — Тя стисна ръце, лицето й замръзна, а очите блеснаха от царствен гняв. — Той ще ни ожени по древния обичай пред Дългата къща при олтара на Слънцето.
— Още не е много късно да промениш решението си, Франсис — настояваше Хенри. — Освен това то не е справедливо. Късата сламка се падна на мен. Нали е така, Леонсия?
Леонсия нямаше сили да му отговори. Тримата, стояха заедно в първите редици на насъбралите се Загубени души, пред олтара. Царицата и жрецът на Слънцето се бяха затворили в Дългата къща.
— Вие не бихте искали да видите Хенри оженен за нея, нали, Леонсия? — попита Франсис.
— Нито пък вас — отвърна девойката. — Торес е единственият, когото бих искала да видя оженен за нея. Тя не ми харесва. Не бих искала да видя някой от моите приятели като неин съпруг.
— Човек би казал, че ревнувате — забеляза Хенри. — Все пак, струва ми се, Франсис не е чак толкова покрусен от съдбата си.
— Бленуващата съвсем не е лоша — остро възрази Франсис. — И аз мога да приема съдбата си с достойнство, ако не и с пълно равнодушие. А ще ти кажа и нещо друго, Хенри, щом си взел да ми опяваш: тя няма да се омъжи за тебе, дори да й се молиш.
А, не съм сигурен… — започна Хенри.
— Тогава я попитай — предизвикателно отговори Франсис. — Ето я, идва. Виж я как гледа. Ще стане нещо лошо. А жрецът се е навъсил като буреносен облак. Ти само й направи предложение и виж какво ще ти каже, докато аз съм тука.
Хенри упорито кимна.
— Ще го направя… но не за да ти покажа, че съм голям покорител на женски сърца, а в името на справедливостта. Не постъпих почтено, когато приех да се пожертвуваш заради мен, но сега ще се държа честно.
Преди да успеят да го спрат, той си проби път до царицата, избута жреца и разгорещено й заговори. Царицата го слушаше и се смееше. Но смехът й не беше предназначен за Хенри. Със светещо в очите й тържество тя се смееше на Леонсия.
Само няколко мига й бяха достатъчни, за да откаже на Хенри, след което се запъти към Леонсия и Франсис; жрецът се повлече по петите й, а Хенри я последва по-бавно, като се мъчеше да скрие радостта си, че му е отказала.
— Какво ще кажеш! — обърна се царицата направо към Леонсия. — Добрият Хенри току-що ми направи предложение за женитба, четвъртото през този ден. Не съм ли обичана от мъжете? Имала ли си някога четирима обожатели и всичките да искат да се оженят за тебе в деня на твоята сватба?
