— На сватбения ви ден! — с упрек промълви Леонсия при тая прегръдка.
Ръцете му се отпуснаха.
— И това го казвате вие, Леонсия, в такъв миг! — тъжно изрече той.
— Защо не? — кипна тя. — Вие ме обичахте. Вие толкова ясно дадохте да разбера, че ме обичате, че нямаше място за недоразумение, а днес на драго сърце, с радост направихте всичко възможно, за да се ожените за първата белокожа жена, която се мярна пред очите ви.
— Вие ревнувате — обвини я той и му премаля на сърцето от щастие, когато Леонсия потвърди това с кимване на глава. — Сигурен съм, че ревнувате, но в същото време използувате изключителното право на жената да лъже и лъжете и сега. Това, което направих, не го направих на драго сърце и с радост. Аз го направих заради вас и заради себе си… или по-скоро заради Хенри. Слава богу, все още не съм се лишил от мъжката си чест!
— Мъжката чест не винаги задоволява жената — отговори тя.
— Бихте ли предпочели да бъда безчестен? — нападна я той на свой ред.
— Аз съм само една влюбена жена — умолително възрази Леонсия.
— Вие сте жилеща оса — избухна Франсис, — а освен това сте несправедлива.
— Коя влюбена жена е справедлива? — откровено призна тя. — Може би мъжете успяват да изградят живота си с помощта на разумната си чест, но знайте, че жената живее само с любовта на своето сърце и аз, като смирена жена, смирено признавам, че постъпвам като жена.
— Може и да сте права. Честта, като аритметиката, дава възможност да разсъждаваш и пресмяташ. А това значи, че за жената не съществува етика, а само…
— Само настроения — посърнало довърши мисълта му Леонсия.
Виковете на Хенри и царицата сложиха край на разговора им; Леонсия и Франсис побързаха да се присъединят към тях и загледаха огромната паяжина.
— Виждали ли сте някога такава чудовищна паяжина! — възкликна Леонсия.
— Бих искал да видя чудовището, което я е изплело — каза Хенри.
— Бих предпочел да го видя, отколкото да бъда като него — забеляза Франсис.
— За нас е голямо щастие, че не трябва да вървим натам — каза царицата.
Всички я изгледаха въпросително и тя посочи надолу към потока.
— Това е нашият път — потвърди тя. — Знам го. Колко често съм виждала тоя път в моето Огледало на света! Когато майка ми умря и бе погребана във водовъртежа, аз проследих тялото й и го видях да стига до това място и да го отминава все по вода.
— Но тя е била мъртва — побърза да й възрази Леонсия.
Съперничеството им мигновено се разгоря с нова сила.
— Един от копиеносците ми — спокойно продължи царицата, — красив младеж, уви, се осмели да ме погледне с влюбени очи. Той беше хвърлен във въртопа жив. Когато стигна до това място, той излезе на брега и аз видях как пропълзя през паяжината към дневната светлина, а после как бяга от светлината и се хвърля в потока.
— Още един мъртвец — мрачно отсече Хенри.
— Не, защото аз го проследих в Огледалото и макар че известно време всичко тънеше в мрак и не можех нищо да видя, накрая, и то доста скоро, той се появи сред водите на голяма река, заляна от слънчева светлина, доплува до брега, покатери се на него — много добре помня, че беше левият бряг — и изчезна сред големи дървета, каквито не растат в Долината на Загубените души.
Но както и Торес, те всички изтръпнаха пред мисълта да бъдат повлечени в мрака през плътната скала.
— Това са кости на животни и на хора, конто са се уплашили от водния път и са се устремили към слънцето — каза царицата. — Хора, и това, и това… виждате! Или поне каквото е останало от тях за известно време: кости, докато след време и костите ще се превърнат в прах.
— Все пак — обади се Франсис — сега у мен се събуди чувството, че трябва непременно да видя слънчевия лик. Останете всички тук, докато аз поразузная.
Той измъкна автоматичния си пистолет, който беше зареден, и пропълзя през паяжината. Щом изчезна от погледа им, те го чуха да стреля. В следващия миг го видяха да отстъпва заднишком, без да престава да стреля. А след още един миг видяха отгоре му да пада, обитателят на паяжината, чудовищен паяк, цели три крачки от върха на едната покрита с черни косми лапа до върха на друга покрита с черни косми лапа, гърчещ се още в предсмъртни мъки, прострелян с множество куршуми. Самото му тяло, от което излизаха краката, беше голямо колкото кошче за боклук и когато се стовари с цялата си тежест върху рамената и гърба на Франсис, то шумно изхрущя, отскочи и с все още безпомощно свиващи се крака се сгромоляса в клокочещата вода. Четири чифта очи проследиха как течението го понесе към каменната стена, всмука го надолу и то изчезна.
— Където има един, има и друг — каза Хенри и с подозрение погледна към дневната светлина.
— Това е единственият път — повтори царицата. — Ела, съпруже мой: нека прегърнати преминем през мрака и излезем на слънчевия свят. Помни, че никога не съм го виждала и скоро с тебе ще го видя за първи път.
Тя разтвори обятия и Франсис не можа да й откаже.
— Онова там е само дупка в отвесна, скала, над хиляда фута дълбока пропаст — обясни той на другите какво беше успял да зърне отвъд паяжината, след това притисна царицата в прегръдките си и скочи в потока.
Хенри също прегърна Леонсия и тъкмо вече се канеше да скочи подир тях, когато Леонсия го спря.
— Защо приехте жертвата на Франсис? — попита тя.
— Защото… — Хенри млъкна и я загледа с изненада. — Защото ви исках — довърши той. — Защото съм сгоден с вас, а Франсис беше свободен. Освен това, ако не се лъжа, Франсис има вид на доста щастлив младоженец.
— Не! — рязко поклати глава Леонсия. — Той има рицарска душа и играе тази роля, за да не я наскърби.
— О, не съм толкова сигурен. Спомняте ли си, пред олтара при Дългата къща, когато казах, че ще направя на царицата предложение за женитба, той се похвали, че тя нямало да приеме дори да й се моля? Е, от това става доста ясно, че сам той искаше да се ожени за нея. Пък и защо да не иска? Той е ерген. А и тя е хубава жена.
Но Леонсия едва ли го слушаше, С бързо движение девойката се отметна назад в прегръдките му така, че да може да го погледне право в очите, и попита:
— Как ме обичате? Обичате ли ме лудо? Обичате ли ме до самозабрава? Обичате ли ме така, и все повече, и повече, и повече?
Хенри можа само да я изгледа с недоумение.
— Обичате ли ме така?… Обичате ли ме? — страстно разпитваше тя.
— Разбира се, обичам ви — бавно отговори той, — но никога не би ми дошло наум да го изразя по този начин. Ами че за мен не съществува друга жена. По-скоро бих казал, че ви обичам дълбоко, безгранично, неизменно. Просто ми се струва, че сте част от самия мен, сякаш съм ви познавал винаги. И така е било за мен от самото начало.
— Тя е отвратителна жена! — ни в клин, ни в ръкав възкликна Леонсия. — Аз я намразих от самото начало.
— Боже! Колко сте злобна! Страх ме е дори да помисля как бихте я намразили, ако бях се оженил за нея аз, а не Франсис.
— По-добре да ги последваме — рече тя, за да сложи край на разговора.
И Хенри, съвсем озадачен, здраво я прегърна и скочи в пенестия кипеж на водата.
На брега край река Гуалака седяха две индиански девойки и ловяха риба. Малко по-нагоре по реката се издигаше отвесна скала, една от опорите на величествените планини. Талвегът носеше напред разлелите се нашироко шоколадени води, но точно там, където девойките бяха хвърлили въдиците си, имаше спокоен вир. Спокоен беше и риболовът. Пръчките на въдиците им не се помръдваха, което показваше, че рибата не се съблазнява от стръвта и не кълве. Едната от девойките, Никойя, се прозя, изяде един банан, пак се прозя, замахна да хвърли кората на банана и остана така, с вдигната ръка.
