изкачваше най-странният посетител, който хасиендата бе приемала някога.
Той беше китаец на средна възраст, дебел, с кръгло като месечина лице, светещо от благо добродушие, което като че ли е присъщо на дебелите хора. Казваше се И Пун, което значи „Ябълков крем“, и обноските му бяха меки и мазни като името. Държането му към бабичката, която едва креташе с негова помощ, представляваше квинтесенция на доброта и внимание. Когато тя започваше да се спъва от пълно изнемощение и да залита, И Пун спираше и й даваше възможност да си отдъхне и събере сили. Докато се качваха, на три пъти в такива моменти той й даваше по една чаена лъжичка френски коняк от плоско джобно шише.
И Пун настани старата в хубаво сенчесто кътче пред къщата и смело почука на входната врата. Обикновено работата му го водеше при задните врати, но опитът и съобразителността го бяха научили кога е необходимо да използува главния вход.
Прислужницата индианка, която отвори вратата, отиде да съобщи за него във всекидневната, където, заобиколен от синовете си, седеше безутешният Енрико Солано — безутешен поради донесената от Рикардо вест за гибелта на Леонсия в планината на маите. Прислужницата индианка се върна на входа. Сеньор Солано бил неразположен и не искал да приема никого — гласеше отговорът, който тя предаде учтиво, при все че посетителят беше китаец.
— Ха! — отговори И Пун с надута самоувереност, за да внуши уважение на прислужницата и да я накара да отиде още веднъж при господаря си. — Аз не кули. Аз умен китаец. Аз ходи много на училище. Аз говори английски. Виж, аз пише сега на испански за сеньор Солано. Ти не можеш пише, затова не можеш прочете какво аз пише. Аз пише, че аз И Пун. Аз от Колон. Аз идва това място да види сеньор Солано. Голяма работа. Много важна. Много тайно. Аз пише всичко това тука на хартия, ти не можеш прочете.
Но той не каза, че под всичко това е написал:
„Сеньорита Солано. Аз има голяма тайна.“ Очевидно бележката бе получил Алехандро, най-големият от високите синове на Солано, защото той се втурна презглава към вратата и изпревари завръщащата се прислужница.
— Кажи ми каква работа те води! — почти изкрещя той на дебелия китаец. — Казвай! По-бързо!
— Много добра работа — отговори И Пун и с удоволствие забеляза възбудата на младежа. — Аз прави много пари. Аз купува… как се казва… тайни. Аз продава тайни. Много хубава работа.
— Какво знаеш за сеньорита Солано? — изкрещя Алехандро и го хвана за рамото.
— Всичко. Много важни сведения.
Но Алехандро не можеше да се владее повече. Той дръпна китаеца вътре и без да го пусне, го помъкна във всекидневната при Енрико.
— Той има новини за Леонсия! — извика Алехандро.
— Къде е тя? — провикнаха се в един глас Енрико и синовете му.
„Ха!“ — изненада се И Пун. Тази възбуда, макар и да предсказваше успех на работата му, подействува доста възбудително и на самия него.
Енрико взе размишленията му за уплаха и затова вдигна ръка, за да умири синовете си, и заговори на посетителя тихо.
— Къде е тя? — попита той.
„Ха! — помисли си И Пун, — Сеньоритата се е загубила.“ Това беше нова тайна. С нея можеше да се спечели нещо един ден, който и да е ден. Хубаво момиче от високопоставено и богато семейство като Солановото, изчезнало в латиноамериканска страна — това бяха сведения, които си струваше да притежава. Някой ден тя можеше да се омъжи (нали беше чул такава клюка в Колон!), а после, някой ден, можеше да има недоразумения с мъжа си или мъжът й да има недоразумения с нея: тогава тя или нейният съпруг — нямаше значение кой от двамата — можеше да поиска добре да заплати за тая тайна.
Тази сеньорита Леонсия — най-сетне каза той с мазна учтивост. — Тя не ваше момиче. Тя има друг татко и мама.
Обаче скръбта на Енрико поради загубата на Леонсия бе твърде голяма в този момент, за да се стресне от неочакваното разкриване на старата тайна.
— Да — кимна той. — При все че никой освен семейството ми не знае това, аз я осинових като малко бебе. Странно е, че ти го знаеш. Но за мен не е интересно да ми разправяш нещо, което зная открай време. Ако искам да зная нещо, то е: къде е тя сега?
И Пун сериозно и съчувствено поклати глава.
— Това друга тайна — обясни тай. — Може би аз намери тази тайна. Тогава аз каже на вас. Но аз има стара тайна. Вие не знаете име на татко й мама на сеньорита Леонсия. Аз знае.
И старият Енрико Солано не можа да скрие своя интерес към тази съблазнителна вест.
— Говори! — заповяда той. — Кажи имената, докажи, че е вярно, и аз ще те възнаградя.
— Не — поклати глава И Пун. — Много лоша търговия. Аз не върши търговия така. Вий ми плати, аз ви каже. Мои тайни добри тайни. Аз доказва мои тайни. Вий ми даде петстотин песо и плати големи разноски от Колон до Сан Антонио и обратно до Колон и аз ви каже име на татко и мама.
Енрико Солано кимна в знак на съгласие и тъкмо се канеше да заповяда на Алехандро да донесе парите, когато спокойната и хрисима прислужница индианка промени хода на събитията. Тя се втурна в стаята, затича се при Енрико, както никога не бяха я виждали да тича преди, зачупи ръце и несвързано засрича нещо през сълзи, но целият й вид подсказваше, че се задушава от радост, а не от скръб.
— Сеньоритата! — най-после успя дрезгаво да пошепне тя и посочи с кимване и очи страничния двор. — Сеньоритата!
И Пун и неговата тайна бяха забравени. Енрико Солано и синовете му наизскачаха в страничния двор, където видяха Леонсия, царицата и двамата Моргановцн, целите покрити с прах, да слизат от ездитни мулета, взети явно от пасбищата при устието на река Гуалака. В същото време двамата слуги индианци, повикани от прислужницата, изпровождаха от двора дебелия китаец и престарялата му спътница.
— Ела друг път — казаха му те. — Сега сеньор Солано е зает с много важна работа.
— Разбира се, аз дойде друг път — любезно ги увери И Пун, без да се докачи и без да покаже разочарованието си, че преговорите се прекъснаха тъкмо когато вече щяха да му наброят парите.
Но той си тръгна с голямо нежелание. Мястото беше чудесно за човек с неговото занятие. То просто пъкаше от тайни. Никога още никой жетвар със сърп в ръка не е бил изпъждан от Обетована земя с по- богата жетва! Ако не бяха усърдните прислужници индианци, И Пун щеше да се шмугне зад ъгъла на хасиендата, за да види новодошлите. А сега, на половината път надолу, опиращата се на ръката му старица много му натежа и той вля в нея нов живот и способност да се крепи за известно време сама, като й даде две лъжички коняк от джобното си плоско шише.
Енрико грабна Леонсия от мулето, преди тя да успее да слезе, толкова страстно бе желанието му да я стисне в прегръдките си. Няколко минути не се чуваше нищо освен шумните латиноамерикански, изрази на обич — всичките й братя се мъчеха да я поздравят и прегърнат едновременно. Когато те се поуспокоиха, Франсис вече беше помогнал на Бленуващата да слезе от мулето си и стоеше ръка за ръка с нея в очакване да обърнат внимание и на тях.
— Това е жена ми — каза Франсис на Енрико. — Отидох в Кордилерите да търся съкровище, а пък вижте какво намерих. Знаете ли някой, който да е имал по-голям късмет?
— Но и самата тя пожертвува огромно съкровище — смело промърмори Леонсия.
— Тя беше царица на малко царство — добави Франсис и погледна с благодарност и възхищение Леонсия, която побърза да допълни:
Спаси живота на всички ни, но с това пожертвува малкото си царство.
И обзета от великодушен порив, Леонсия прегърна царицата през кръста, отдели я от Франсис и я поведе към хасиендата.
ГЛАВА XXIII
Облечен с великолепна средновековна испанска и латиноамериканска носия, от която все още не се отказваха някои от големите хасиендадо в Панама, Торес препускаше по крайбрежния път към дома на Солано. Наред с него, с леки скокове, по които личеше, че много лесно би надбягало и най-добрия кон на Торес, тичаше огромното бяло куче, което го беше последвало в подземната река. Когато изви, за да поеме
