по изкачващия се нагоре лъкатушен път към хасиендата, Торес мина край И Пун, спрял се, за да даде възможност на старицата да събере сили. Торес не обърна на странната двойка повече внимание, отколкото би обърнал на най-обикновена сган. Надменният вид, който добиваше, щом сложеше тези великолепни дрехи, не му позволяваше да прояви интереса си с нещо повече от бегъл безизразен поглед.
Обаче И Пун го огледа с тесните си ориенталски очички, които не изпускаха и най-малката подробност. И И Пун си помисли: „Изглежда много богат. Той е приятел на семейство Солано. Отива към тяхната къща. Може дори да е възлюбеният на тази сеньорита Леонсия… Или отхвърлен от нея съперник за любовта й. И в единия, к в другия случай може да се очаква, че ще купи тайната за произхода на тази сеньорита Леонсия, и наистина изглежда богат, много богат.“
Във всекидневната на хасиендата се бяха събрали завърналите се търсачи на съкровището и всички Солановци. Царицата бе решила да допълни разказа за всичко случило се и тъкмо осъждаше Торес за кражбата на скъпоценните й камъни и описваше как бе паднал във водовъртежа, уплашен от втурналото се куче, когато Леонсия, която стоеше с Хенри до прозореца, възкликна от изненада.
— За вълка говорим, а той в кошарата! — каза Хенри. — Ето го, самият Торес пристига.
— Аз съм пръв! — извика Франсис, сви юмруци и многозначително стегна мускулите си.
— Почакай! — отсече Леонсия, — Той е изключителен лъжец, в което всички можахме да се уверим. Хайде да се позабавляваме! Той вече слиза от коня. Нека и четиримата да се скрием… Татко! — С движение на ръката тя посочи Енрико и всичките му синове. — Вие ще седите, сломени от моята гибел. Този подлец ще влезе тука. Вие ще се покажете жадни да узнаете нещо за мен. Той ще ви разправи за нас бог знае какви лъжи. А пък ние ще се скрием ей там, зад паравана… Хайде, елате! Всички!
Тя хвана царицата за ръка, поведе я към паравана и с поглед заповяда на Франсис и Хенри да се скрият заедно с тях.
И когато влезе вътре, Торес видя пред себе си сцена на скръб, която под впечатлението на изживяната преди малко истинска мъка Енрико и синовете му можаха да разиграят без всякакво затруднение. Енрико се надигна от стола си с желанието да поздрави госта, но безсилно се отпусна пак. Торес му стисна ръка с двете си ръце, прояви дълбоко съчувствие и не можа да проговори от вълнение.
— Уви! — най-после успя да изрече той със съкрушен вид. — Те са мъртви. Тя е мъртва, вашата прекрасна дъщеря Леонсия. И тези гринго, двамата Моргановци, умряха заедно с нея. Както Рикардо трябва да ви е казал, те загинаха в недрата на свещената планина на маите.
— Това е гнездо на загадки — продължи той, след като изчака Енрико да се поуспокои от първия неудържим пристъп на скръбта. — Аз бях с тях, когато умряха. Да бяха се вслушали в моя съвет, всички щяха да останат живи. Но дори и Леонсия не пожела да послуша стария приятел на семейството Солано. Не трябваше да слуша двамата гринго! След невероятни опасности аз успях да мина през планинските недра, хвърлих поглед надолу, към Долината на Загубените души, и се върнах в планината, но те вече умираха…
В този миг, преследвано от слуга индианец, в стаята се втурна бялото куче; треперейки и скимтейки от възбуда, то задуши безбройните миризми, които говореха за господарката му. Преди то да може да се спусне към паравана, зад който се криеше царицата, Торес го хвана за врата и го предаде на двама слуги индианци.
— Нека кучето остане тука — каза Торес. — После ще ви разправя за него. Но първо погледнете това. — Той извади шепа скъпоценни камъни. — Аз почуках на вратата, на мъртвите и ето че съкровището на маите е мое. Аз съм най-богатият човек в Панама, в целия Американски континент. Ще бъда могъщ…
— Но вие сте били с дъщеря ми, когато тя е умряла — с ридание го прекъсна Енрико. — Не е ли казала нещо за мене?
— Да — съща с ридание отговори Торес, действително трогнат от сцената на смъртта, нарисувана от фантазията му. — Тя умря с вашето име на уста. Последните й думи бяха…
Но изведнъж той изблещи очи и не можа да довърши изречението, защото видя Хенри и Леонсия с най-естествен, непринуден вид да минават през стаята, задълбочени в тих разговор. Без да забележат Торес, те отидоха при прозореца, все още улисани в разговор.
— Вие започнахте да казвате, че последните й думи били… — подсказа му Енрико.
— Аз… аз ви излъгах — замънка Торес, като искаше да спечели време, за да се измъкне от забърканата от него каша. — Бях сигурен, че гибелта им е неизбежна и че никога няма да намерят път към широкия свят. И смятах да смекча удара за вас, сеньор Солано, като ви кажа това, което, сигурен съм, щяха да бъдат последните й думи, ако умираше. А пък този човек Франсис, когото толкова обикнахте! Сметнах, че е по- добре да го мислите за умрял, отколкото да узнаете какъв страхливец излезе този гринго.
В този миг кучето радостно залая към паравана и се задърпа така, че двамата индианци едва можеха да го удържат. Ала Торес, вместо да се сепне, продължи и сам си тури главата в торбата.
— В Долината има едно глупаво, малоумно, налудничаво същество, което твърди, че могло да познава бъдещето с разни магии. Това е една жестока, кръвожадна жена. Не отричам, че по отношение на физическата хубост тя е красива. Но е красива, както е красива стоножката за тези, които смятат стоножките за красиви. Знаете ли какво е станало? Тя е изпратила Хенри и Леонсия по някакъв таен път от Долината, а Франсис е предпочел да остане там и да живее с нея в грях, а то е грях, защото в Долината няма католически свещеник, който да узакони връзките им. О, не че Франсис се е увлякъл в това ужасно същество. Той се е увлякъл в жалкото съкровище, което тя притежава. Такъв е този гринго Франсис, когото с отворени обятия приехте в семейството си, тази гнусна змия Франсис, който се осмеляваше дори да мърси прекрасната Леонсия с любовните си погледи. О, аз зная какво говоря! Аз видях…
Екналият радостен лай на кучето заглуши гласа му и той видя Франсис и царицата да минават през стаята, погълнати от разговор, както и предишната двойка. Царицата се поспря да погали кучето, което беше толкова голямо, че когато сложи предните си лапи на раменете й, главата му се извиси над нейната, а Торес в това време ближеше внезапно пресъхналите си устни и напразно ровеше в мозъка си за някоя нова лъжа, с която да се измъкне от това невъзможно положение.
Енрико Солано пръв избухна в смях. Той се смееше от все сърце, до сълзи, и всичките му синове се присъединиха към смеха му.
— Сам аз можех да се оженя за нея — със злобен присмех процеди Торес. — Тя ми се молеше на колене да я взема.
— А сега — обади се Франсис — аз ще спестя на всички ви мръсната работа и ще го изхвърля, сам.
Но Хенри бързо пристъпи напред и заяви:
— Аз също обичам да върша мръсна работа. А тази мръсна работа ми допада особено много.
Двамата Моргановци тъкмо вече се канеха да се нахвърлят върху Торес, когато царицата вдигна ръка.
— Първо — заговори тя — нека ми върне ей тази кама, затъкната в пояса му, която е откраднал от мен.
— О — забеляза Енрико, когато това се свърши, — не би ли трябвало, прекрасна госпожо, да ви върне и откраднатите от вас скъпоценности?
Торес не му мисли много дълго. Той бръкна в джоба си и хвърли на масата една шепа скъпоценни камъни. Енрико погледна царицата и видя, че тя стои и чака.
— Още! — каза Енрико.
И Торес сложи още три великолепни нешлифовани камъка при другите на масата.
— Може би ще ме претърсите като най-прост джебчия? — попита той, побеснял от негодувание, и обърна наопаки двата джоба на панталоните си.
— Мой ред е! — каза Франсис.
— Не съм съгласен — каза Хенри.
— Е, чудесно — съгласи се Франсис. — Ще свършим тая работа заедно. Тъкмо ще можем да го хвърлим по-далече от стълбището.
Като по команда те сграбчиха Торес за яката и дъното на панталоните и стремително го помъкнаха към вратата.
Всички в стаята изтичаха при прозореца, за да видят как ще изхвръкне Торес, но Енрико излезе най- бърз и стигна кри прозореца пръв. А след това, когато се върнаха при масата, царицата събра скъпоценните камъни с двете си ръце и протегна пълните си шепи на Леонсия с думите:
