Джек Лондон
Когато светът беше млад
I
Човекът беше много спокоен и хладнокръвен. Като се покатери на стената, започна да се вслушва във влажната тъмнина, опитвайки се да отгатне дали някъде не се таи опасност. Но слухът му долови само виенето на вятъра в дърветата и шума на листата по люлеещите се клони. По земята, гонена от поривите на вятъра, пълзеше тежка гъста мъгла и макар че не виждаше нищо, той усещаше влажния й дъх върху лицето си и по стената, на която седеше.
Също така безшумно, както се беше покатерил на стената отвън, човекът се плъзна вътре. Той извади от джоба си електрическо фенерче, но не го запали. Реши, че е по-добре без светлина, макар наоколо да цареше непрогледен мрак. Като стискаше фенера в ръка с пръст на копчето, той се запромъква напред. Земята беше мека, постлана с многогодишен слой мъртви борови иглички, листа и мъх, и леко пружинираше под краката му. Клонките дърпаха дрехите му, но беше невъзможно да се видят в тъмнината. Той протегна ръка и започна да се придвижва пипнешком, но постоянно се удряше в дебелите стволове на огромни дървета. Те напираха към него, обкръжаваха го от всички страни и той изведнъж се почувства микроскопично малък сред гигантските дънери, които надвисваха над него, сякаш се опитваха да го смажат. Някъде зад тях беше къщата и той се надяваше да намери някоя малка алея или пътечка, която да го изведе дотам.
Веднъж му се стори, че е попаднал в клопка. Накъдето и да се обърнеше, навсякъде се натъкваше на стволове, клони или гъст храсталак; струваше му се, че изход няма. Тогава той предпазливо запали фенера, като го насочи към земята, в краката си. Бавно шареше с лъча наоколо и ярката бяла светлина измъкваше от мрака всички дребни препятствия по пътя му. След това забеляза пролуката между две огромни дървета, угаси фенера и се насочи нататък, като се стараеше да стъпва по сухо. Гъстите клони не позволяваха на мъглата да се спусне до долу. Той се ориентираше добре и знаеше, че върви към къщата.
В този миг се случи нещо неочаквано, немислимо. Кракът му стъпи върху нещо меко и живо и това нещо зафуча под тежестта му и започна да се надига. Той отскочи встрани и замря в напрегнато очакване, готов да побегне или да отблъсне нападението на неизвестното същество. Почака малко, като се опитваше да отгатне какво е животното, изскочило изпод краката му, а сега застинало неподвижно, без звук, очевидно снишено и нащрек като него. Напрежението ставаше непоносимо. Той насочи фенера напред, натисна копчето и изкрещя от ужас. Беше готов да види всичко друго — от изплашено теле или сърна до свиреп лъв, — но не и това. За един кратък миг тънкият бял лъч освети нещо, което хиляди години не биха могли да заличат от паметта му — огромен човек с червеникава грива и брада, почти гол, ако не се смята кожата, която висеше около бедрата му, и мокасините на краката му. Кожата на тялото му беше гладка и неокосмена, но потъмняла от слънцето и вятъра. Под нея като дебели змии в тежки възли се сплитаха мускулите.
Но даже не появата на това същество, колкото и неочаквана да бе, накара човека да извика. Ужасът му беше предизвикан от неописуемата свирепост на това лице, от зверския див блясък на сините очи, които светлината почти не заслепяваше, от боровите иглички, оплетени в косите и брадата, от огромното тяло, готово за нападение.
Видя всичко това само за миг. Викът му още не беше стихнал, когато съществото скочи, той метна фенера в него и се хвърли на земята. Почувства краката му на гърба си и се претърколи настрани. Съществото не успя да се задържи и тежко се сгромоляса в храстите.
Когато стихна трясъкът на клоните, човекът замря на четири крака и се ослуша. Съществото шеташе наблизо и той се страхуваше, че ако помръдне, ще издаде присъствието си. Непременно ще изпращи някоя съчка и тогава съществото ще се спусне след него. Даже измъкна револвера си, но размисли. Самообладанието му се възвърна и той се надяваше, че ще успее тихичко да се измъкне. Чу как странното същество на няколко пъти се захващаше да удря по храстите, като се стараеше да го открие, след това спираше и явно се ослушваше. Това наведе човека на една мисъл. Под ръка му попадна парче изсъхнало дърво. Внимателно опипа наоколо, за да се убеди, че няма да закачи нищо, когато замахне, взе дървото и го хвърли. То беше малко, затова отлетя надалече и шумно падна в храстите. Чу как съществото се метна нататък, а той веднага изпълзя настрана на четири крака, бавно и внимателно, докато коленете му не се намокриха от влажната земя. Когато спираше и се ослушваше, до него стигаха само воят на вятъра и шумът на падащите от клоните капки. Все така предпазливо се изправи, изтича до стената, прехвърли се през нея и скочи на пътя.
Като се промъкна пипнешком през храстите, изкара велосипеда и се приготви да се качи. Тъкмо превърташе с крак колелото, за да нагласи педала, и чу как на земята леко и дори без приклякване скочи съществото. Побягна, хванал кормилото на велосипеда, засили се и се метна на седалката. Успя да стигне педалите и ги натисна с всички сили. Зад гърба си чу бърз тропот на крака по прашния път, но увеличи още повече скоростта и успя да избяга от преследвача си.
За съжаление в бързината беше потеглил в посока, противоположна на града, и сега се изкачваше към хълмовете. Той добре знаеше, че пътят няма разклонения и връщането е възможно само назад покрай чудовището, а той нямаше сили да се реши на такъв подвиг. След около час и половина на някакъв баир, който ставаше все по-стръмен, той слезе от велосипеда. Остави го край пътя и за по-голяма безопасност прескочи оградата, като мислеше, че е попаднал на пасбище; постла на земята вестник и седна.
— Ама че работа! — продума, като изтриваше потта и капките влага от лицето си. — Ама че работа! — повтори още веднъж, докато свиваше цигара и мислеше как да се добере до града.
Той обаче така и не мръдна от мястото си. Не му стигаше решителност да се върне по същия път в тъмното и в очакване на изгрева, обори глава на коленете си и задряма.
Човекът не знаеше колко време е минало, когато го събуди джафкането на млад койот. Като се огледа и видя койота на хълма зад себе си, забеляза как се е променил обликът на нощта. Мъглата се бе разсеяла, небето беше обсипано със звезди и луната беше изплувала, даже вятърът бе утихнал. Истинска мека лятна калифорнийска нощ. Отново отпусна глава на коленете си, но джафкането не му позволяваше да заспи. Изведнъж в просъница чу диво, зловещо пеене. Вдигна глава и видя как по билото на хълма, вече без да лае, бяга койотът, а след него се носеше голото същество, което беше срещнал в градината. Койотът беше млад и силен, но съществото, както успя да забележи, го настигаше. След това те се скриха от погледа му. Човекът стана, прехвърли се през оградата и се качи на велосипеда. Той трепереше като в треска, но трябваше да бърза — това беше единственият шанс за спасение. Чудовището вече не преграждаше пътя към Мелничната долина.
Той се носеше по склона с главозамайваща бързина, но на завоя към низината, където на пътя падаше гъста сянка, колелото попадна в дупка и човекът излетя от велосипеда през кормилото.
— Като не върви, не върви — мърмореше си, докато разглеждаше счупената предна вилка.
После натовари велосипеда на раменете си и потегли пеша. Не след дълго се добра до каменната ограда на градината и за да се убеди, че действително му се е случило това странно произшествие, започна да търси следи на пътя. Ето ги! Огромни, дълбоко отпечатани при пръстите следи от мокасини. Наведе се да ги разгледа и в този момент отново чу зловещото пеене. Беше видял как чудовището преследва койота и разбра, че не може да избяга. Не се и опита, а реши, че е по-добре да се скрие в сянката отсреща.
После отново видя съществото, приличащо на гол човек, то бързо и леко тичаше и си пееше. Спря точно срещу него и това накара сърцето му да замре. Но то не тръгна към мястото, където се укриваше той, а подскочи и се хвана за един клон на крайпътно дърво и бързо, местейки се с ръце, като маймуна се покатери горе. Оттам прелетя над стената, на десетина фута от нея се вкопчи в клоните на друго дърво и накрая скочи на земята в градината. Човекът постоя в недоумение няколко минути, после си тръгна.
II
Дейв Слотър войнствено се облегна на преградката, която отделяше приемната от кабинета на Джеймс Уорд — старшия съдружник на фирмата „Уорд, Ноулз и Ко“. Дейв беше раздразнен от това, че го поглеждат някак подозрително, особено този, който стоеше пред него.
— Предайте на мистър Уорд, че го търся по много важна работа — напираше Дейв.
— Обясних ви, че мистър Уорд в момента е зает, диктува на стенографката — отговаряше човекът. —
