Джек Лондон
Нам-Бок лъжеца
— Това не е ли кану? Кану с човек в него… Погледнете как неумело го направлява с греблото.
Старата Баск-Уа-Уан се привдигна на колене, трепереща от слабост и вълнение, и се загледа към морето.
— Нам-Бок никога не е гребал добре — промърмори замислено тя, като заслони с ръка очите си и отправи поглед към преливащата в сребристо вода. — Нам-Бок винаги си е бил неопитен. Аз помня…
Жените и децата се разсмяха силно и в техния смях се долови добродушна насмешка; гласът на старицата бавно заглъхна, само устните и продължиха да се движат безмълвно.
Кугах привдигна пепелявата си глава от моржовата кост, която гравираше, и проследи погледа и. Едно кану наистина се приближаваше към брега, но от време на време течението го тласкаше встрани. Човекът в лодката гребеше повече със сила, отколкото с умение, и се приближаваше зигзагообразно, като преодоляваше с труд съпротивлението на водата. Главата на Кугах отново се склони над работата и върху зъба на моржа, който бе стиснал между колената си, той изряза тръбната перка на такава риба, каквато не е плувала никога из моретата.
— Това без съмнение е човекът от съседното село — каза той накрая, — който идва да се посъветва с мен как да изрязва разни неща върху кости. А той е много несръчен човек. Никога няма да се научи как се прави това.
— Това е Нам-Бок — повтори старата Баск-Уа-Уан. — Нима аз не познавам сина си? — попита тя с писклив глас. — Казвам ви и пак повтарям, това е Нам-Бок.
— Ти повтаряш това всяко лято — упрекна я меко една от жените. — Веднага щом морето се изчисти от ледовете, ти сядаш на брега и гледаш цял ден към него, като за всяко кану казваш: това е Нам-Бок. Нам-Бок е мъртъв, о, Баск-Уа-Уан, а мъртвите не се завръщат. Не е възможно и твоят мъртъв син да се завърне.
— Нам-Бок! — извика така силно и пронизително старицата, че всички жители на селото се стреснаха и обърнаха погледите си към нея. Тя с мъка се изправи на крака и тръгна, залитайки по пясъка. Препъна се в едно дете, легнало на слънце, то се разплака и майката започна да го утешава, като изсипа куп ругатни подир старицата, но тя не и обърна внимание. Децата се затичаха преди нея към брега и когато мъжът с кануто, което насмалко не се обърна от едно неумело загребване, се приближи, ги последваха и жените. Кугах сложи настрани зъба на моржа и също се отправи нататък, като се подпираше тежко на тоягата си. След него по двама, по трима бавно се приближаваха и мъжете.
Кануто се завъртя с борда си към брега и вълните на прибоя щяха да го залеят, но едно голо момче се втурна във водата и изтегли носа му високо на пясъка. Човекът се изправи и погледна въпросително застаналите пред него хора. На широките му рамене свободно висеше раиран пуловер, мръсен и протъркан от дългото носене, а около врата му беше завързана по матроски червена памучна кърпа. Рибарската шотландска барета върху ниско подстриганата му коса, грубите памучни панталони и тежките обуща завършваха неговото облекло.
Но той беше изумително важна личност за тези прости рибари от великата делта на Юкон, които през целия си живот бяха гледали само Берингово море и които за това време бяха видели само двама бели — преброителя на населението и един заблудил се йезуитски свещеник. Племето им беше бедно, а земята им нямаше злато, нито пък имаха ценни кожи за продан, затова и белите не приближаваха техните брегове. Освен това хилядолетия наред Юкон беше пълнил тази част на морето със скални наноси от Аляска, така че корабите засядаха, преди още да видят сушата. Ето защо блатистият бряг с дълбоко врязани заливи и тинести островчета се избягваше от корабите на белите хора и рибарското племе не знаеше, че съществуват такива неща.
Кугах, резбарят, отстъпи бързо назад, препъна се в тоягата си и падна на земята.
— Нам-Бок! — закрещя той, като правеше отчаяни усилия да се изправи на крака. — Нам-Бок, отнесеният от морето, се завърна!
Мъжете и жените отстъпиха ужасени назад, а децата се разбягаха, като се промушваха между краката им. Само Опи-Куан, както подобава на вожда на племето, прояви храброст. Той излезе напред и дълго и внимателно се взира в новодошлия.
— Това е Нам-Бок — каза той накрая. Гласът му беше толкова убедителен, че жените запищяха от страх и отстъпиха още по-назад.
Устните на чужденеца се раздвижиха нерешително, гърлото му затрепери, като се насилваше да изрече заседналите в него думи.
— Ла, ла; това е Нам-Бок — бърбореше Баск-Уа-Уан, като се вглеждаше в лицето му. — Не ви ли казах, че Нам-Бок ще се върне?
— Да, Нам-Бок се завърна!
Този път проговори самият Нам-Бок. Той прекрачи кануто и застана с единия крак в лодката, а с другия на земята. Гърлото му отново потрепери и се напрегна, мъчейки се да налучка забравените думи. Накрая успя да ги изговори, но те прозвучаха странно, особено съгласните, които изговаряше с някакво особено присвиване на устата.
— Привет, о, братя! — каза той. — Братя от онова време, преди вятърът да ме беше отнесъл в морето.
Той прехвърли и другия си крак на пясъка, но Опи-Куан го пропъди с ръка.
— Ти си мъртъв, Нам-Бок — каза той.
Нам-Бок се засмя.
— Нищо подобно, я виж колко съм пълен.
— Мъртъвците не са пълни — призна Опи-Куан. — Ти си се охранил добре и това е чудно. Нито един човек, отнесен от вятъра, не се е завръщал след толкова много години.
— Но аз се завърнах — отвърна просто Нам-Бок.
— Може тогава да си сянка. Сянката на Нам-Бок. Сенките се завръщат.
— Аз съм гладен, а сенките не ядат.
Опи-Куан се колебаеше и с мъчително недоумение прекара ръка по челото си. Нам-Бок също бе в недоумение и погледна застаналите пред него рибари, но не срещна нито един гостоприемен поглед. Мъжете и жените шепнеха помежду си. Децата се прокрадваха боязливо зад гърбовете на по-големите, а кучетата, на-настръхнали, се въртяха наоколо и душеха подозрително.
— Аз ти дадох живот, Нам-Бок, и те откърмих — разхлипа се Баск-Уа-Уан, като се приближаваше към него. — И сянка да си, и да не си, пак ще ти дам да ядеш.
Нам-Бок понечи да пристъпи към нея, но възгласи на страх и заплаха го заставиха да се дръпне назад. Той изрече нещо ядовито на някакъв неразбираем език и добави:
— Аз съм жив човек, а не сянка.
— Кой може да каже, когато става дума за тайнственото? — попита Опи-Куан, като се обърна отчасти към своите съплеменници, отчасти към самия себе си. — Сега сме живи, но след миг може да умрем. Ако човек може да стане сянка, защо тогава сянката да не може да стане човек? Нам-Бок беше жив, сега не е. Това знаем ние, но не знаем само дали това е Нам-Бок или неговата сянка.
Нам-Бок се изкашля, за да прочисти гърлото си, и отвърна:
— Много отдавна, Опи-Куан, бащата на твоя баща замина и се върна след дълги години. На него не му бе отказано място край огъня. Казват… — Той спря многозначително и всички замряха в очакване да чуят какво ще каже. — Казват — повтори той, като искаше да ги убеди в своето, — че Сипсип, неговата жена, му родила двама сина, след като се завърнал.
— Но той не е имал работа е морския вятър — възрази Опи-Куан. Той тръгна към сърцето на сушата, а човек може да ходи по сушата колкото си иска.
— И по морето е същото. Но сега не е време за това. Казват… че бащата на твоя баща разказвал странни истории за това, което е видял.
— Да, той разказваше странни истории.
— Аз също ще ви разкажа странни неща — каза хитро Нам-Бок, като забеляза, че те започнаха да се колебаят, той добави: — Донесъл съм и подаръци.
Нам-Бок измъкна от кануто един великолепен пъстър шал и го метна на раменете на майка си. Жените ахнаха в един глас от учудване, а старата Баск-Уа-Уан диплеше пъстрата материя, милваше я и пееше от
