възседнал грамаден кон, който лъщеше с червеникави отблясъци в златните лъчи на утринното слънце, хвърляше къчове със снежнобелите си мощни нозе, разтърсваше надменно грива, шарейки с поглед из полето, докато тръбните звуци на любовния му призив отекваха далеко над зеленеещата равнина.
Радост и тревога обзеха едновременно Дик Форест — радост при вида на великолепното животно, което пристъпваше надолу между люляковите храсти, тревога, че жребецът може да събуди младата жена, която поглеждаше засмяно от кръглата дървена рамка на стената му. Той погледна бързо през широкия двор към дългото, сенчесто, издадено напред крило на къщата, където бяха нейните стаи. Завесите на спалната й веранда бяха спуснати и не се помръдваха. Жребецът изцвили отново и едничкото нещо, което се раздвижи, бяха ято диви канарчета, които излитаха от цветята и храстите на двора като някакъв златистозелен сноп светлина, хвърлен от изгряващото слънце.
Форест проследи през люляковите храсти жребеца, докато той се скри от погледа му и си представи потомството му от красиви шаиърски жребци, едри и без никакъв недостатък, а след това, по свойствения си навик, премина към непосредствената си задача и заговори с прислужника си.
— Как е новото момче, О’Май? Бива ли го?
— Той доста добър момче, смятам — отговори на неправилен английски език О’Май. — Той добър момче. Всичко ново. Доста бавен. Все пак, мисля, той стане ловък.
— Защо? Какво те кара да мислиш така?
— Сутрин будя него вече три, четири пъти. Спи като бебе. Той събужда усмихнат както вие. Това много добре.
— Аз усмихнат ли се събуждам? — запита Форест. О’Май кимна енергично.
— Много пъти, много години вас събуждам. Щом ваши очи отворят, ваши очи усмихват, ваша уста усмихва, ваше лице усмихва, вие цял усмихвате. Това много хубаво. Човек, който събужда така, има много разум. Аз знам. Това ново момче такова. С време, много скоро, той стане чудесно момче. Вие видите, Негово име Чоу Гам. Какво име му дадете тук?
Дик Форест се замисли.
— Какви имена имаме вече? — запита той.
— О’Джой, А’Уел, А’Ми, пък аз — аз О’Джой — избърбори китаецът, — О’Джой той казва наречем ново момче…
Той се поспря колебливо и погледна господаря си с предизвикателно пламъче в очите. Форест кимна.
— О’Джой той казва наречем ново момче „О’Хел“4.
— Охо! — засмя се Форест, оценявайки шегата — О’Джой си го бива. Сполучливо име, но не е подходящо. Трябва да държим сметка какво ще каже госпожата. Налага се да измислим друго.
— О’Хо, това хубаво име.
В ушите на Форест все още звучеше собственото му възклицание, така че той разбра кой беше източникът на вдъхновението на О’Май.
— Много добре, ще наречем момчето О’Хо.
О’Май наведе глава, изчезна бързо през френския прозорец и също тъй бързо се върна с останалата част от облеклото на Форест. После му помогна да облече фланелката и горната риза, метна на врата му връзката, като го остави сам да си я върже, и коленичейки, му сложи гетите и шпорите. Широкополата шапка и бичът завършиха тоалета му; бичът, който висеше от китката му на кожена каишка, беше направен от ивици сурова кожа, оплетени по индиански, а на дебелия му край беше вмъкната тежка оловна топка.
Но Форест не беше още свободен. О’Май му даде няколко писма, като му обясни, че пристигнали от гарата вечерта, след като Форест си бил легнал. Той разкъса пликовете и прегледа набързо всички писма освен едно. На него той се спря по-подробно със свити от раздразнение вежди, а сетне дръпна диктофона от стената, натисна копчето, което задвижваше цилиндъра, и започна бързо да диктува, без да се спира да търси думите или мислите си:
„В отговор на писмото Ви от 14 март 1914 г., трябва да Ви кажа, че с голямо съжаление научавам за холерната епидемия по свинете Ви. Не по-малко съжалявам и за това, че сте намерили за уместно да стоварите отговорността върху мене. Съжалявам още и за обстоятелството, че нерезът, който Ви изпратихме, е умрял.
Мога само да Ви уверя, че тук нямаме холера и че осем години не сме имали никаква холера, с изключение на два случая, пренесени у нас от изток, като последният беше преди две години. Според възприетия тук обичай и двете животни бяха отделени още с пристигането си и бяха заклани преди заразата да се бе предала на стадата ни.
Смятам за необходимо да Ви уведомя, че нито при един от тези случаи не обвиних продавачите, че са ми продали заразена стока. Тъкмо обратното, понеже инкубационният период на свинската холера е девет дни, което Вие би трябвало да знаете, аз проверих на коя дата са били изпратени животните и разбрах, че в момента на товаренето те са били здрави.
Никога ли не Ви е минавало през ум, че за разпространяването на холерата до голяма степен са виновни железниците? Чували ли сте някога да се опушват или дезинфекцират вагони, които са пренасяли заразени животни? Съпоставете датите: първо, кога съм натоварил животните на парахода; второ, кога сте получили нереза; и трето, кога са се появили болестните признаци у него. Както отбелязвате, поради лошото време нерезът е пътувал пет дни. Първите признаци са се появили чак на седмия ден, след като сте го получили. Това прави дванадесет дни от момента, когато животното е излязло от моите ръце.
Не, не съм съгласен с Вас. Не съм отговорен за бедата, сполетяла стадото Ви. Освен това, за да се убедите напълно, че съм прав, пишете на ветеринарното управление и питайте дали у нас има холера, или не.
Искрено Ваш…“
ГЛАВА II
Когато Форест излезе от спалната си веранда през френския прозорец, той мина най-напред през комфортно наредена гардеробна, с дивани край прозорците, с много шкафчета, с голяма камина и с вход към банята, а сетне през дълга канцелария, изпълнена с всички необходими вещи за делова работа — писалища, диктофони, картотеки, шкафове за книги, полици за списания и разделени на кутийки етажерки, които стигаха чак до ниския, с кръстосани греди таван.
Като стигна до средата на канцеларията, той натисна едно копче и няколко полици, натрупани с книги, се завъртяха около една ос и откриха тясна спираловидна желязна стълба, по която той слезе внимателно, за да не закачи с шпорите си полиците, които автоматично се завъртяха зад него и отново застанаха на мястото си.
Като слезе долу, той натисна друго копче, раздвижиха се нови полици с книги и му откриха вход към дълга ниска стая, около чиито стени от пода до тавана се издигаха рафтове с книги. Той отиде право до един от тях, посегна към точно определена полица и безпогрешно взе тъкмо книгата, която му трябваше. Прелисти за минута страниците й, намери търсения пасаж, кимна, сякаш да потвърди сам на себе си, че има право, и отново я постави на мястото й.
Една врата водеше към пергола от четвъртити бетонни колони, съединени с напречни греди от калифорнийски кедър, преплетени е по-тънки греди от същото дърво, покрити с грапава, набръчкана кора, прилична на червеникаво кадифе.
Тъй като заобиколи край бетонните стени на грамадната къща, той очевидно не търсеше най-късия път. Под широко разклонените вековни дъбове, където дългите коневръзи с прегризана кора и изпотъпканият пясък свидетелстваха, че тук са удряли много копита, той намери светлозлатиста, почти жълтеникавокафява кобила. Грижливо изчистената и изчеткана свежа козина блестеше под утринните слънчеви лъчи, които се промъкваха косо между листата на преплетените в свод клони. Цялото й същество сякаш беше изтъкано от жизненост и пламък. По снага приличаше на жребец, а тъмната тясна ивица козина, която минаваше по гръбнака й, ясно показваше произхода й от много поколения мустанги.
— Как е днес Людоедката? — запита той, като сне от шията въженцето, с което бе завързана.
Тя дръпна назад малките си ушенца — най-малките ушенца, които можеха да се видят у един кон, ясно
