издаващи бурната любов на някой от породистите й прадеди с диви кобили сред хълмовете и лъсна срещу Форест своите остри зъби и злобно святкащи очи.
Когато той се метна на седлото, тя отскочи настрана и като все се опитваше да се изправи на задните крака, заприпка надолу по постланата с пясък пътека. И тя наистина би се изправила, ако не беше мартингалът5, който държеше главата й надолу и спасяваше ездача от сърдитите й махания.
Той беше така свикнал с кобилата, че почти не забелязваше лудориите й. Ту само с най-леко допиране на юздата до високата й извита шия, ту с гъделичкане с шпорите или с докосване с коляно, той автоматично я заставяше да върви, в което направление искаше. Веднъж, когато тя се завъртя и затанцува, пред погледа му се мярна Голямата къща. Тя беше голяма на вид и все пак бе построена така, че всъщност изглеждаше по-голяма, отколкото беше. Лицевата й страна се простираше на разстояние от осемдесет фута. Но голяма част от тези осемдесет фута се състоеше от коридори с бетонни стени и керемидени покриви, които свързваха и съединяваха различните части на сградата. Тук имаше множество вътрешни дворове и веранди и всичките стени, с многобройните си правоъгълни издатини и вдлъбнатини, се извишаваха над легло от зеленина и цветя.
Архитектурата на Голямата къща имаше испански стил, но не от калифорнийско-испанския стил, донесен от Мексико преди сто години и изменен от съвременните архитекти според гостуващия по това време калифорнийско-испански стил. С цялата си разнородност Голямата къща имаше по-скоро испано- мавритански стил, макар че някои специалисти горещо оспорваха този термин.
Просторност без суровост и красота без показност — това беше общото впечатление, което къщата създаваше. Дългите й хоризонтални линии, пресечени само от вертикалните линии на издатините и нишите, разположени винаги под прав ъгъл й придаваха манастирска простота. Начупената линия на покрива обаче премахваше сянката от еднообразие.
Ниска и разпростряна нашироко, постройката не беше прихлупена, а четириъгълните върхове на кулите и куличките, издигащи се една над друга, й придаваха нужната височина, без да създават впечатление, че е устремена към небето. От Голямата къща лъхаше солидност. Тя не се боеше от земетресения. Беше строена така, че да трае хиляди години. Обикновеният бетон бе покрит с пласт обикновена декоративна мазилка в кремав тон. Тази еднаквост в цветовете можеше да бъде монотонна за окото, ако не бяха топлите червени багри на многото плоски червени покриви от испански керемиди.
Докато кобилата, кой знае защо, се въртеше, Дик Форест с едно плъзгане на погледа обхвана цялата Голяма къща. За една неуловима секунда очите му се спряха загрижено върху голямото крило зад просналия се на двеста фута двор, където под издигащите се една над друга кули, облени в червената светлина на утринното слънце, спуснатите завеси на спалната веранда показваха, че господарката още спи.
Наоколо, в трите четвърти на кръга, сключен от хоризонта, се издигаха ниски вълнисти ридове, гладки, окосени, с оградени пасбища; те преминаваха в по-високи хълмове и по-стръмни гористи склонове, които се извишаваха все по-нагоре и се превръщаха във величествени планини. Последната четвърт от кръга не бе преградена с планински стени и хълмове. Тя се губеше в меки склонове, спускащи се надалеч в обширни низини, които въпреки прозрачния мразовит въздух не можеха да се обхванат с поглед.
Кобилата запръхтя. Той притисна колене о тялото й и я накара да се върне към самия край на пътя. Надолу към него, с топуркане по пясъка, течеше сякаш река от бяла бляскаща коприна. Той веднага позна най-хубавото си стадо ангорски кози, всяка със свое родословие, със своя история. Трябва да бяха около двеста животни и той знаеше, че благодарение на строгия подбор, който прилагаше, както и поради това, че през есента не бяха ги стригали, лъскавата козина, която покриваше тялото и на най-дребната от тях, тънка като косата на новородено дете и дори още по-тънка, бяла като косата на албинос и дори по-бяла, беше по-дълга от обичайните дванадесет инча и че козината на най-добрите от тях можеше да се боядисва в цвета на каквато и да било коса в дълги двадесет инча кичури за женски перуки, и че ще може да се продава на баснословни цени.
Плени го и красотата на зрелището. Целият път се бе превърнал във виеща се копринена лента, украсена с жълти очи, приличащи на котешки, които с боязливо любопитство оглеждаха на минаване и него и буйната му кобила. Двама овчари-баски завършваха шествието. Те бяха ниски, широкоплещести, мургави мъже, с черни очи и живи лица, със сериозен и философски израз. Двамата свалиха шапки и му се поклониха ниско. Форест вдигна дясната си ръка, с висящия от китката му бич и докосна с показалеца ръба на широкополата си шапка в полувоенен поздрав.
Кобилата отново започна да се върти и подскача, но той успяваше да я удържи, като подръпваше юздата и я бодваше с шпорите, без да сваля поглед от четвероногите копринени къдели, които изпълваха пътя с бляскащата си белота. Той знаеше защо ги бяха изкарали. Наближаваше време да се козят и сега ги водеха от пасбищата към кошарите и навесите, където през тези дни трябваше да бъдат гледани грижливо и хранени изобилно. И докато ги наблюдаваше, той си представяше мислено най-хубавите турски и южноафрикански породи, които бе виждал, и ги сравняваше с тях, но неговото стадо издържаше напълно на сравнението. То наистина беше хубаво. Беше много хубаво.
Форест подкара по-нататък. Отвред наоколо се носеше тракането и бръмченето на автоматичните платформи-наторители. В далечината, по ниските, плавно спускащи се склонове, впряг след впряг, по три в редица, се виждаха неговите шаиърски кобили, които разораваха земята надлъж и нашир, като обръщаха зелените чимове на склоновете и откриваха богатия тъмнокафяв чернозем, тъй пълен с животворна сила и рохкав, че просто се разпадаше от собствената си тежест на ситно пресети частици пръст, готова да погълне семената. Тази земя бе предназначена за посев на царевица и кръмни растения за фуражните ями. Съгласно системата му за редуване на посевите други хълмове вече бяха покрити с висок до пояс ечемик, а още по-нататък се зеленееше люцерната и канадският грах.
Навред наоколо големи и малки ниви бяха подредени в система, която ги правеше тъй достъпни и лесни за обработване, че можеха да сгреят сърцето и на най-придирчивия специалист. Всяка ограда беше така направена, че през нея да не може да се промъкне ни вол, ни свиня и никъде край оградите не се виждаше стръкче бурен. Много от ниските ниви бяха засети с люцерна. В други, пак съгласно системата му за редуване, вече зрееше плод, засят предишната есен, или се подготвяше пролетната сеитба. А трети, близо до кошарите, бяха отредени за пасища на тлъстите му шропшиърски и френски мериносови овце или за отглеждане на огромни бели расови свине, при чийто вид в очите му изведнъж блесна радост, когато мина с коня си край тях.
Той прекоси нещо, подобно на село, на което липсваха само магазини и хотели. Къщите бяха леки, просторни, приятни за окото, всяка заобиколена с градина, където цъфтяха по-устойчиви цветя, включително рози, усмихващи се сякаш на заплахите на късния мраз. Децата вече се бяха размърдали, като се смееха и играеха между цветята, или припкаха към къщи, където майките им ги викаха за закуска.
По-нататък, на около половин миля от Голямата къща, той мина край цяла редица работилници. Спря се до първата и надникна вътре. До наковалнята работете ковач. Другият, очевидно подковал току-що предния крак на възрастна шаиърска кобила, тежка не по-малко от хиляда и осемстотин фунта, изстъргваше ръба на копитото, за да го изравни с подковата. Форест огледа наоколо, поздрави и подкара кобилата си по-нататък, но като измина сто крачки, се спря и написа нещо в бележника, който извади от джоба си.
После мина край други работилници — бояджийска, талигарска, водопроводна и дърводелска. Докато оглеждаше последната, край него профуча някаква машина-хибрид, наполовина автомобил, наполовина камион и пое главния път към железопътната станция, на осем мили от имението. Той позна камиона, който прибираше сутрин дневното производство на млечната ферма и го носеше за товарния влак.
Голямата къща беше душата и средището на цялото имение. На разстояние от половин миля я обкръжаваха най-различни селскостопански сгради. Като поздравяваше непрекъснато своите хора, Дик Форест мина в галоп край млечната ферма, която представляваше едва ли не море от сгради, със силозни кули и въздушна линия, по която се движеха много вагонетки и автоматично разтоварваха тор в чакащите ги камиони-наторители. На няколко пъти го спираха и заговорваха мъже с делови вид, очевидно все висшисти, яхнали коне или каращи коли. Това бяха ръководители на служби, управляващи отделните отрасли в стопанството, и в разговора те така пестяха думите си и се ограничаваха само до разисквания въпрос, както и той. Последният от тях, яхнал тригодишна кобилка, грациозна и буйна като арабски кон, се готвеше да отмине само с поздрав, но господарят му го спря.
— Добро утро, мистър Хенеси, кога ще бъде готова кобилата за мисис Форест? — запита Дик.