тялото на убития.
Но посред танца Форест се изправи и седна на пода, като запротестира шумно. При това той намигна тайно и многозначително на Лют.
— Героя! — извика той. — Не забравяйте героя. Увенчайте го с цветя!
И Бърт бе увенчан с цветя от вазите, където водата не бе сменявана от предишния ден. Когато омекналите от водата стръкчета ранни лалета, забодени на ухото му от енергичната ръка на Лют, измокриха врата му, той избяга. Глъчката на буйната гоненица отекна по коридора и замря надолу по стълбите към билярдната зала. Форест се изправи и усмихнат широко, продължи пътя си през Голямата къща, дрънчейки с шпорите.
През тухлени коридори-тунели, покрити с испански керемиди, той прекоси два вътрешни двора, потънали в ранна зеленина и цветя, и все още задъхан от играта, стигна до своето крило на сградата и намери в канцеларията си секретаря, който го чакаше.
— Добро утро, мистър Блейк — поздрави той. — Съжалявам, че се забавих. — Той погледна ръчния си часовник. — Впрочем само четири минути. Не можах да се откъсна по-рано.
ГЛАВА IV
От девет до десет Форест и секретарят му се занимаваха с кореспонденцията с научни дружества и най-различни селскостопански организации. Тя беше толкова голяма, че един обикновен делови човек, без помощник, би се принудил да стои до полунощ, за да я свърши.
Дик Форест беше отправният център на система, която сам си беше съставил и с която тайно много се гордееше. Важните писма и документи той подписваше лично с едрия си почерк. Всички останали писма носеха печата, поставян от мистър Блейк, който също така в продължение на един час стенографираше отговорите на много писма и получаваше общи указания за отговорите на редица други. Мистър Блейк бе вътрешно убеден, че работи повече от господаря си, както и че господарят му бе голям майстор на изнамиране работа за другите.
Точно когато часовникът удари десет, в канцеларията влезе Питмън, завеждащият рекламния отдел на Форест и Блейк, натоварен с подноси писма, снопове документи и диктофонни цилиндри, се оттегли в собствената си канцелария.
От десет до единадесет в стаята се вливаше и изливаше цял поток управители и ръководители на служби. Всички бяха добре школувани да се излагат накратко и да пестят времето. Както Дик ги беше приучил, прекараните при него минути не бяха за размишляване. Те трябваше да се подготвят, преди да докладват или да правят предложения. Бонбрайт, помощник-секретарят, винаги пристигаше в десет часа да замести Блейк; и сега, застанал до рамото на Форест, със светкавично движещ се молив, той записваше престрелката от въпроси и планове. Тези стенографски бележки, дешифрирани и преписани на машина в два екземпляра, бяха кошмарът, а понякога и Немезида7 за управители и ръководители на служби. Защото, първо, Форест притежаваше забележителна памет; и второ, той имаше обичай да доказва това свое качество, основавайки се на същите тези бележки на Бонбрайт.
Често се случваше след пет или десет минути разговор някой управител да си излезе цял изпотен, разнебитен и изтощен. Но в продължение на целия този час на бързи разговори при високо напрежение Форест с майсторско умение се справяше с всички посетители и с многобройните подробности на различните им отдели. В някакви си четири минути той обясни на механика Томпсън в какво се състоеше повредата на динамомашината, която обслужваше хладилника на Голямата къща, и изтъкна, че вината е на самия Томпсън, продиктува на Бонбрайт една бележка с цитат, посочвайки точно главата и страницата на книгата, която Томпсън трябваше да намери в библиотеката, каза на Томпсън, че управителят на млечното стопанство Паркмън не е доволен от последния ремонт на доячните машини и че хладилният апарат в скотобойната прави засечки при обичайната си натовареност.
Всеки от служащите на Форест беше специалист, но той самият доказваше, че е усвоил специалностите на всички. Така Паулсън — агроном, отговорен за оранта, се оплакваше тайно на Досън, също агроном — завеждащ събирането на реколтата:
— Работя тук от дванадесет години и никога не съм го виждал с пръст да пипне плуга, а все пак, дявол да го вземе, някак си познава работата. Гений е, казвам ви. Знаете ли, веднъж го видях как прелетя край едно изорано място, целият погълнат от онази негова людоедка, застрашен от внезапна смърт, и на следната сутрин спомена, ей тъй между другото, като сгреши само с половин инч, колко надълбоко било орано и с какви плугове!… Вземете и случая, когато орахме Попи Медоу, горе на Литъл Медоу, на реката Лос Куатос. Просто не виждах как ще се справя и реших да мина с единична вместо с двойна напречна оран, като смятах, че номерът ми ще успее. След като всичко беше свършено, случи се, че той се озова там — аз гледах, докато той не даваше вид, че поглежда, — обаче на следната сутрин, в канцеларията, добре ми натри носа. Оттогава насам никога не съм се опитвал да го баламосвам.
Точно в единадесет часа Уордмън, завеждащият овцевъдството, излезе от канцеларията с нареждането в единадесет и половина да замине с автомобила заедно с Тайър, купувача от Айдахо, да прегледа шропшиърските овни. Заедно с Уордмън си излезе и Бонбрайт, за да дешифрира бележките си, и Форест остана сам в канцеларията. От плоска телена кошничка с още непрегледани книжа — такива кошнички имаше много, наредени една върху друга, по пет в група — той извади една брошура за холерата по свинете, издадена от щата Айдахо, и започна да я прелиства.
За своите четиридесет години Дик Форест имаше внушителна външност. Очи сиви, големи, под изпъкнала челна кост; тъмни ресници и вежди. Косата, над обикновено чело, имаше светлокафяв, почти кестеняв цвят. Скулите му бяха изпъкнали, с характерните за такъв строеж на лицето хлътнали бузи. Челюстите силни, без да са груби, а носът, с големи ноздри, достатъчно прав и едър, без да излиза извън мярката. Брада четвъртита, но не груба, без трапчинка; уста деликатна и нежна, но нелишена от твърдост, която се проявяваше при предизвикателство. Кожата му беше гладка и добре загоряла, обаче по средата между веждите и косата загарът избледняваше — ясно доказателство, че периферията на широкополата му шапка го предпазваше от слънцето.
В ъглите на устата и очите се таеше смях, а около устата, откъм бузите, се виждаха бръчици, очевидно също тъй изрязани от чест смях. Но наред с това всяка черта на лицето му, изразяващо съчетание от различни особености, носеше белег на самоувереност. Дик Форест наистина бе уверен в себе си — уверен, че когато посегне за нещо на писалището си, ръката му веднага ще напипа търсената вещ, без да се колебае и без да се отклони и с милиметър от целта; уверен, че щом умът му се задълбочи в трудните пасажи от текста за свинската холера, няма да пропусне ни една мисъл; уверен както в добре уравновесеното си тяло, когато седи във въртящия се писалищен стол, така и в уравновесения си мозък; уверен в сърцето и главата си, в живота и в работата си, във всичко, което притежаваше — уверен в самия себе си.
Той имаше основание за такава увереност. Тялото, мозъкът и жизненият му път бяха надмогнали много изпитания. Син на богати родители, той не пропиля бащините си пари. Роден и възпитан в града, той се върна към земята и там постигна толкова успехи, че името му бе на устата на всички скотовъдци, навред, където те се срещаха и разговаряха. Той беше собственик, без никакви ипотечни тежести, на двеста и петдесет хиляди акра земя — земя, чиято стойност бе различна, от хиляда долара акъра до сто долара, от сто долара до десет цента, а имаше места, където тя не струваше ни грош единият акър. За мелиоративните работи върху този четвърт милион акри, от отводнените посредством канали ливади до пресушените блата, от благоустроените пътища до изработената система за права върху водата от чифликчийските постройки до самата Голяма къща отиваха средства, просто нечувани за земеделските области.
Всичко беше в голям мащаб, но съвременно до най-незначителната дреболия. Управителите живееха в къщи за по пет и десет хиляди долара, без наем, и получаваха заплати според способностите си — но това бяха все най-добрите специалисти, събрани от целия континент, от Атлантическия до Тихия океан. Когато поръчваше газолинови трактори за обработване на равнините, той ги поръчваше по две десетки наведнъж. Когато строеше язовири в планините, той заприщваше по стотици милиони галона вода. Когато пресушаваше блатата си, вместо да сключва договор за изкопаваме на земята, той направо купуваше огромните багери и след като свършваше работата в собствените си блата, поемаше пресушаването на
