блатата на съседите си — едри фермери, земеделските компании и корпорации, по на сто мили нагоре и надолу по реката Сакраменто.
Той имаше достатъчно мозък да разбере колко е необходимо да купува чужди мозъци и да заплаща доста над средната пазарна цена за най-добрите от тях. Имаше и достатъчно ум да използува най- рационално купуваните от него мозъци.
И макар да бе току-що навършил четиридесет години, той имаше добро зрение, спокойно сърце и равномерен пулс, беше наистина силен човек. До тридесетата година животът му протече извънредно лудешки и бурно до най-крайна степен. На тридесет години избяга от богатия си бащин дом Още преди да навърши двадесет и една години, пожъна завидни успехи в университета, а след това опозна всички приказни пристанища на всички приказни морета и с хладен разум, с пламенно сърце и със смях се хвърли срещу всички опасности, които му обещаваше и осигуряваше бурният свят на приключенията, който буквално пред очите му все пак беше принуден да се покори на закона и реда.
В миналото името Форест се радваше, на слава и влияние в Сан Франциско. Родовата къща на Форестовци бе един от първите дворци, построени на Ноб Хил от местните пионерски семейства — Флъдовци, Макеовци, Крокъровци О’Брайновци. Ричърд Форест, бащата, наричан „Щастливеца“, бе дошъл тук през Панамския канал направо от Нова Англия. Човек с остър търговски усет, преди идването си тук той се интересуваше от бързоплуващи параходи и от построяването на такива параходи и веднага след пристигането си прояви интерес към крайбрежните парцели, речни параходи и, разбира се, мини, а по-късно към пресушаването на блата в Невада и към прокарването на южната тихоокеанска железница.
Той играеше на едро, печелеше на едро, губеше на едро; но винаги печелеше повече, отколкото губеше, и онова, което при една игра заплащаше с едната си ръка, си го връщаше с другата при друга игра. Парите, спечелени от Комщок, той зарови в бездънните рудници на компанията „Дафодил“ в окръга Елдорадо. Спасеното при фалита на железопътната линия „Бениша“ той прехвърли във фирмата „Напа Консолидейтед“, занимаваща се с производство на живак, и това му донесе пет хиляди процента печалба. Загубеното при фалита на „Стоктън“ той си върна с лихвите, след като закупи недвижими имоти в Сакраменто и Оуклънд.
И като връх на всичко, когато „Щастливеца“ Ричърд Форест изгуби цялото си богатство в редица катастрофи и изпадна толкова, че целият Сан Франциско разискваше каква цена ще се получи, когато продадат на търг двореца му на Ноб Хил, той снабди някой си Дел Нелсън с необходимите съоръжения за търсене на подземни богатства в Мексико с уговорката, че ще участвува в находката. Както историята сериозно разказва, в резултат на усилията на този Дел Нелсън да намери кварц, започнала експлоатацията на групата рудници Харвест, с легендарните и неизчерпаеми богатства на Татълснейк, Войс, Сити, Дездемона, Булфрог и Йелоу Бой. Смаян от успехите си, Дел Нелсън за една година се удавил в несметни количества евтино уиски и тъй като нямал никакъв роднина, който да оспори завещанието му, оставил своя дял от богатството на „Щастливеца“ Ричард Форест.
Дик Форест беше истински син на баща си. „Щастливеца“ Ричард, човек с безгранична енергия и предприемчивост, макар да се бе женил и овдовял два пъти, не бе ощастливен с деца. В 1872 година той се ожени трети път на петдесет и осем годишна възраст и в 1874 година изгуби и тази си жена, след като тя му роди здраво бебе, със силни дробове, тежко дванадесет фута, което бе отгледано в двореца на Ноб Хил от цял полк дойки.
Малкият Дик бе преждевременно развито дете. „Щастливеца“ Ричърд бе демократ по убеждения. В резултат на това за една година малкият Дик премина с частен учител толкова материал, колкото в училище би изучил за три години, като цялото спестено време използува в игри и занимания на чист въздух. Пак благодарение на ранното развитие на сина и на демократичните възгледи на бащата последната година малкият Дик бе даден в народното училище, за да се възпита в демократичен дух, като общува със синовете и дъщерите на работници, търговци, кръчмари и политически деятели.
Когато разказваше уроците си или когато участваше в състезание по правопис, бащините му милиони не му помагаха да победи Патси Халоран, даровитата математичка, дъщеря на количкар, нито Мона Сангинети, цяла магьосница на правописа, чиято майка-вдовица държеше зарзаватчийница. Бащините милиони и дворецът на Ноб Хил не бяха никаква помощ на малкия Дик и когато свличаше жакета си, и бос, без никакви правила, надвиваше или го надвиваха, борейки се до победа или поражение с Джими Богс, Жан Чойински и всички останали момчета, които няколко години по-късно вече скитаха по света, печелейки слава и пари — цяло поколение борци-състезатели, каквито можеше да роди само Сан Франциско, суров и мъжествен, кипящ от сили и младост.
Най-мъдрото нещо, което „Щастливеца“ Ричърд направи за сина си, беше да му даде тази демократична закваска. В дъното на душата си младият Дик никога не забравяше, че живее в дворец с много слуги и че баща му се радва на власт и почит. От друга страна, той разбра какво значи да си обикновен човек, който стои на собствените си крака и се бори със собствените си два юмрука. Разбра това, когато Мона Сангинети го победи в състезанието по правопис. Разбра го, когато Берни Милър го победи при надбягването в Блек Мач.
А когато Тим Хаган с прав ляв удар разкървави на стотния път носа му и смаза устата му, а дъхът му излизаше със свистене и ридания през разкъсаните устни, той не потърси подкрепа от дворци и банкови сметки. Стъпил на двата си крака, размахвайки двата си юмрука, трябваше да победи или той, или Тим. И именно там, в пот и кръв, в желязната твърдост на духа, младият Дик се научи как да не губи една обречена на поражение битка. Положението беше тежко още от първия удар, но той издържа докрай и всички признаха, че противниците са еднакво силни, като обаче това решение бе взето едва когато и двамата вече лежаха на земята, замаяни и изтощени, с очи, разплакани от ярост и взаимна омраза. След това те станаха добри приятели и заедно царуваха в училищния двор.
„Щастливеца“ Ричърд умря същия месец, когато Дик завърши народното училище. Момчето беше на тринадесет години, притежаваше двадесет милиона долара и нямаше ни един роднина, който да го безпокои. Беше господар на дворец с много слуги, яхта, конюшни, а също и лятна резиденция на полуострова край морето, в колонията на едрите богаташи в Менло. Тежеше му само едно-единствено нещо: опекуните му.
Един летен следобед, в голямата библиотека, той присъства на първия им съвет. Те бяха трима, всичките на солидна възраст и състоятелни, всичките юристи и делови другари на баща му. Докато му обясняваха нещата, той почувства, че макар и да му мислеха доброто, те не му бяха близки. За него те бяха хора, чиято младост отдавна е отлетяла. Освен това стана му ясно, че именно него, момчето, за което бяха така загрижени, те съвсем не могат да разберат. Най-сетне със свойствената си самоувереност Дик реши, че той е единственият човек в света, който знае кое е добро за него.
Мистър Крокет произнесе дълга реч, която Дик изслуша с напрегнато и подобаващо за случая внимание, като кимаше с глава винаги когато опекунът му се обръщаше непосредствено към него. Господата Дейвидсън и Слоукъм също се изказаха, като и към тях той се отнесе със същото уважение. Между другото Дик узна какъв ценен и достоен човек е бил баща му и каква програма вече бяха изработили тримата господа, за да стане и той такъв ценен и достоен човек.
Когато те свършиха, Дик също поиска да каже нещо.
— Обмислих всичко — заяви той — и най-напред ще тръгна да пътувам.
— Това ще стане по-късно, момчето ми — поясни гальовно мистър Слоукъм. — Когато… да речем… когато бъдете готов да влезете в университета. Тогава една година в чужбина би било много хубаво нещо… много хубаво наистина.
— Разбира се — намеси се бързо и мистър Дейвидсън, доловил раздразнението в очите на момчето и несъзнателното упорито свиване на устните му, — разбира се, междувременно вие бихте могли да попътувате, ей тъй мъничко, през ваканциите. Уверен съм, моите другари ще се съгласят, че — разбира се, при необходимата предпазливост и контрол — едни такива малки пътувания между учебните години биха били уместни и благотворни.
— На каква сума казахте, че възлиза имуществото ми? — запита Дик привидно без връзка с досегашния разговор.
— Двадесет милиона, пресметнато най-умерено, горе-долу толкова — отговори бързо мистър Крокет.
— Ами ако сега кажа, че ми трябват сто долара? — продължи Дик.
