забравил, докато не видях косата ти да блести в ръцете ми.
Жана мълчаливо си зададе въпроса дали Ейнджъл бе някоя лятна гостенка, също като нея, днес тук, а през септември — на стотици километри далече? И дали Гарвана е бил влюбен в нея, знаейки, че ще я загуби, щом лятото се изтърколи? А може би Ейнджъл бе обещала да се върне? Затова ли бе оставила на кораба сандък е със свои вещи?
И дали не беше точно тази Ейнджъл причината, поради която Гарвана не проявяваше интерес към нея?
Жана прехапа устни, за да спре напиращите въпроси. Ако Гарвана искаше тя да узнае нещо повече за Ейнджъл, не беше нужно да го подтиква с разни тъпи въпроси от сорта на: Женени ли бяхте? Още ли сте женени? Обичаш ли я? Обвързан ли си с нея? Кой си ти, Карлсън Рейвън? Защо така дълбоко приемам тъгата и смеха ти, че ми се иска и аз да ревна или да се смея с тебе?
Жана наблюдаваше мълчаливо как Гарвана се навежда, подрежда в сандъчето шампоана и другите неща и отново се обръща към нея. Всяко негово движение излъчваше едновременно и огромна сила, и странна красота. Все едно, че гледаш настъпващия прилив — безкрайно могъщ и плавен и завладяващ. Беше израснала сред едри мъже, силни мъже, но мъжката сила някак винаги я дразнеше. Гарвана обаче бе различен. Силата му я привличаше. Тя просто не можеше да откъсне очи от него.
— Готова ли си? — попита той.
В огромната си ръка беше стиснал телената дръжка на сандъчето.
Смълчана, Жана се обърна и тръгна през голата пустош към скалите, където морето срещаше земята. Тук-там сред мъглата изникваха стари кедрови дървета. Пътечката, по която вървяха, беше буренясала, почти невидима, по-древна и от дебелите кедри, проточили клони към небето. Зачуди се дали предците на Гарвана са живели някога в изоставеното село, чиито къщи от кедрови трупи и странни тотеми бавно изчезваха, погълнати от възкръсналата гора. Дали те бяха майсторите, издялали тайнствените, могъщи образи, които се взираха в морето — като човешки зов, застинал във вечния поток на времето?
— Внимавай! — Гарвана я прихвана, когато тя се спъна в една влажна скала. — Май ще се наложи да кърпим чорапи.
Жана почувства смайващата му сила, макар че той я хвана съвсем лекичко и веднага след това я пусна.
Погледна към краката си. Маратонките й бяха оцелели след потъването във водата и последващото сушене на печката на корабчето, но чорапите й — Гарвана ги бе свалил от краката й, беше ги захвърлил и после ги бе забравил в бързината да я стопли. Наложи се тя да обуе един чифт от неговите вълнени чорапи, докато нейните украсяваха перилата на корабчето. Беше ги навила много пъти, но все пак петите на чорапите стигаха до глезените й. Не по-различно стояха нещата и с ризата й. Или по-точно — ризата на Гарвана. Ръкавите покриваха целите й ръце, а на дължина дрехата й стигаше доста под колената.
С въздишка Жана трябваше да си признае, че прилича на беглец от цирк с доста ограничен бюджет. Липсваха само белия грим и нарисуваната усмивка, за да бъде картинката пълна.
Погледите, които хвърляше на Гарвана, не помагаха да се почувства по-привлекателна. Той изглеждаше истински, първичен, като самата земя. Вятърът и мокрите кедрови клони бяха разрошили черната му коса, която проблясваше при всяко негово движение. Всичко у него хармонираше перфектно с мястото и времето, като че ли той винаги е бил тук — част от дивото съвършенство на тези острови. Тя беше една неугледна, дрипава хлапачка, а той — мъглата и безлюдните планини, вятъра и яростното море. Долавяше го в бездънните му очи, в невероятната сила, в мълчанието му.
Настръхнала от присъствието му, Жана разтри с ръце раменете си. Фактът, че Гарвана беше облякъл именно тази риза, която преди това бе върху нейното тяло, не й въздействаше успокояващо. Не, нищо в него не можеше да уталожи душевното вълнение и трепет. Но докато тази мисъл минаваше през главата й, тя си даде сметка, че не беше съвсем права. През целия й живот до ден-днешен нищо не е бивало тъй истинско, неподправено, като мигновенията, преди да заспи в прегръдките на силните му ръце, притисната до исполинското му тяло, което излъчваше топлина и сгряваше настръхналата й плът. Никога досега не се бе чувствала така спокойна, сигурна, обичана.
Гарвана се обърна, погледна я в мига, когато, треперейки, разтриваше раменете си, и смръщи вежди. Това момиче, дали не вдигаше температура? Минаха покрай последното дърво и се озоваха на скалист терен почти до брега. Гарвана пропусна Жана напред и, докато минаваше край него, загрижено се вгледа в нея. Освен леката тъга, която от време на време помрачаваше лицето й, не видя нищо тревожно. Кожата й не изглеждаше нито бледа, нито суха.
— Почакай — каза й Гарвана и бутна един кедров клон.
Жана се обърна.
— Нещо не е…
Дъхът й спря, когато той сложи едната си ръка на рамото й, а другата на челото й. Кедровият аромат, който излъчваше, гъделичкаше ноздрите й. Знаеше, че всеки път, когато й се случеше да помирише кедър, щеше да си спомни този миг. Миг, в който Гарвана бе тъй близо до нея, че тя поемаше с въздуха и неговата миризма — странната, възбуждаща смесица на истински мъж и вечнозелена гора.
— Ти трепериш. — Гласът му беше нежен. — Струва ми се обаче, че не си болна — нямаш температура.
Едва ли ще остане нормална, ако продължиш да ме докосваш…
Жана бързо изтласка тази мисъл, преди да се е превърнала в думи. От съпруга си беше разбрала едно — ако един мъж не те желае, чисто и просто не те желае и толкова. Точка. Беше изчела цял рафт с книги, чиито сексуални наставления бяха повече от изчерпателни и откровено смущаващи. Стиснала здраво зъби, беше опитвала върху Марк някои от тези „безпогрешни“ методи за възбуждане.
Резултатът беше почти толкова възбуждащ, колкото и кофа с ледена вода. И за двамата.
— Добре съм, нищо ми няма — каза Жана с подчертана бодрост в гласа и леко се отдръпна, преди да е започнала отново да трепери като реакция на близостта му. — Всъщност, мога да се похваля с желязно здраве, та чак да му се повдигне на човек. Никакви женски припадъци, никакви деликатни неразположения, никакво интригуващо пребледняване. С две думи — цветущо здраве. Олицетворение на истинско здраво сърцато американско момиче. Нужни са ми само маркови обувки, чекове с покритие и малко кученце, което да ми гризе чехлите.
Гарвана усещаше тъгата и унинието в думите й. Погледна я напрегнато, чудейки се какво ли толкова й се беше случило, че подценява по този начин въздействието, което оказваше върху мъжете. Човек трябваше да е напълно сляп, та да не забележи чаровната й красота. Копринената й коса обгръщаше красивия овал на лицето й. Тревистозелената му риза караше кожата й да блести като самотна перла на морски бряг, окъпан от слънчевата светлина. Очите й като че ли поемаха зеленото от ризата и от гората и го променяха, придавайки му особени сребристи оттенъци, тъй както морето променяше цвета на своята повърхност. Дори огромната риза не можеше да скрие гърдите й, обещаващи неизразима наслада, съблазнителния ханш и дългите бедра, женствените очертания на прасците й, които изглеждаха смешно слаби в навитите огромни чорапи.
Докато я наблюдаваше, застанала на фона на древната гора, изведнъж му се прииска да смъкне бързо от нея всички тези груби мъжки дрехи, да я загърне с коприна, да я посипе с тамян и да целува благоговейно женската й същност. Искаше да я възбужда дълго, докато започне да крещи името му, да плаче, да впива нокти до кръв в тялото му. Искаше да я дари с наслада, равна на смелостта и решимостта, с които тя се бореше, смъртно изтощена и водена единствено от великия инстинкт за оцеляване. А след това, все още подвластна на същия този инстинкт, тя се остави в ръцете му и му се довери, както никой друг не му се беше доверявал досега. Освен Ейнджъл…
Вълнение разтърси Гарвана, прониза го дълбоко като порив на вятъра в кедровата гора, оставил дълга, неспокойна следа след себе си. Присвил очи, наблюдаваше как Жана поема през хлъзгавите скали към няколко стари изгнили кедрови подпори, стърчащи над брега. Импровизираният док се люлееше и клатеше както му падне. Преди години Гарвана работеше като дървар и за него беше толкова лесно да се движи по плаващите по водата дървени трупи, колкото и по тротоара на градска улица. Жана обаче нямаше нужния опит, за да знае как би реагирало едно плаващо дърво, ако го бутнеш тук или настъпиш там.
Тя спря на брега и погледна недоверчиво странния док. Опипа си косата и колебливо сви рамене.
