за дни наред или поне докато бурята отминеше. От друга страна, не искаше да ги използва, освен при крайна нужда. По всичко личеше, че нямаше голяма опасност бурята да проточи повече от няколко дена, но все пак беше убеден, че хората обикновено имаха проблеми поради лошо планиране на нещата, а не толкова заради лошия си късмет.
Освен това, на него му беше безкрайно приятно да крачи по брега с Жана и двамата да търсят храна. Беше промеждутъкът между два поредни пристъпа на бурята, когато носеният от вятъра дъжд ръмеше едва-едва. Жана понасяше и вятъра, и мъглата, и дъжда със същото добро настроение, с което носеше неговите пуловери и якета, стигащи й доста под колената.
Гарвана не познаваше много жени, които, вместо да се свият на топличко в каютата на кораба, биха се катерили по острите хлъзгави скали в тоя студ, за да търсят разни морски твари. Само един ужасно гладен човек или пък ентусиазиран учен биха намерили това занимание за интересно. Жана бе и двете. Наведена над локва, образувана от отлива в скалите, покрита с блестяща морска трева, която много скоро приливът щеше да залее, Жана буквално сияеше от щастие. Краката й се подаваха от огромното яке, което бе облякла, и при все това изглеждаха удивително стройни и женствени, напъхани в прилепналите тесни джинси. Гарвана знаеше прекрасно, че краката й изглеждат още по-добре, облечена само с една от неговите ризи, докато джинсите й се сушаха край печката.
Тази мисъл го накара да се усмихне. Бе сигурен, че никога след този случай не би могъл да подуши мириса на джинси и гуменки, прогизнали от морската вода и оставени да се сушат край печката, без да си спомни за тези летни дни, когато бурята му бе направила най-неочаквания подарък на света и го прикова в залива Тотем, за да му се наслаждава. Гарвана не можеше да си спомни някога да е прекарвал и на половина по-приятно, отколкото през изминалите три дни. Жана беше чудесен събеседник. В нейната компания часовете някак неусетно отлитаха — тя имаше бърза и остра мисъл и великолепно чувство за хумор. Времето летеше бързо, но само през деня. Усещането, че е на не повече на два-три метра от него, правеше нощите невъобразимо дълги.
— На тази животинка тук как й викате? — попита Жана, поглеждайки към Гарвана.
Той погледна намръщено и с недоверие странната твар, която тя крепеше на дланта си.
— Ти по какво ми каза, че имаш научна степен?
Жана трепна и започна да се смее.
— По морска биология. И ако това те накара да се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че това нещо тук е Phylum Echinodermata, от вида Echinoidea, с галеното име Strongylocentrotus purpuratus. Все пак ти как го наричаш?
— Пурпурен морски таралеж — отвърна сухо той.
Жана вдигна очи към забуленото със сиви облаци небе, гонени от вятъра, сякаш търсеше помощ или вдъхновение.
— Имам предвид на езика на племето хайда — уточни предпазливо тя. — Как наричате на хайда пурпурния морски таралеж?
Жана обърна лице към Гарвана, очаквателно наклонила глава. От него беше научила, че според учените езикът хайда бе странна лингвистична рядкост — абсолютно изолиран и нямащ нищо общо, с който и да е друг език на земята. Езикът на баските беше единственият друг жив език, без никаква лингвистична връзка с останалите. Всички останали говорими езици принадлежаха към една или друга езикова група като например романските или англосаксонските езици. Но не и хайда. Това бе изолиран, самотен език. Уникален.
Жана намираше в този факт някакво особено очарование, подобно на чувството, което извикваше в нея и самият Гарван.
Свил устни, той се вглеждаше внимателно в нея, сякаш претегляше любопитството й. Чувстваше се горд, че родният му език е предизвикал интереса й. Беше чувал, че езикът, на който разговаряше със събратята си е особен, но едва сега узна от Жана — за неговата уникалност. Той смяташе, че отдавна се е сбогувал с училищната скамейка, но ето че животът му поднасяше неочаквано и необичайно изживяване. Впрочем, като самата Жана. В нейната компания като че ли животът ставаше все по-интересен с всяка изминала минута.
— Гарване? — подкани го Жана да задоволи любопитството й.
Той й се усмихна дружелюбно, преди да отговори на въпроса й на хайда.
Жана се заслуша в бързата ритмична поредица от звуци, която на хайда означаваше пурпурен морски таралеж.
— И какво точно означава?
Гарванът се усмихна широко под черния си мустак.
— Няма…
— Точен превод? — прекъсна го Жана и изпъшка недоволно. Много често чуваше тази фраза, откакто заговориха за езика хайда. — Добре тогава, кажи ми го в свободен превод.
— Кръгъл, пурпурен, бодлив, годен за ядене обитател на морските скали.
— Видя ли? — каза победоносно Жана. — Няма значение колко уникален е един език — човешката мисъл, която го е съчинила, се развива по същата основна схема при съставянето на отделните думи — описателната. Научното название на пурпурния морски таралеж ми казва почти същото, което и названието му на хайда. Само че малко по-подробно. С изключение, разбира се, на „годен за ядене“ — добави тя ухилена. — Повечето учени рядко проявяват интерес към обектите на своите изследвания от кулинарна гледна точка.
Гарвана погледна към бодливото морско животно, с наситен пурпурен цвят в ръката на Жана.
— Знам какво си мислиш — заяви категорично. — Само като го погледнеш, и апетитът ти изчезва мигновено.
— В Япония хайверът от морски таралеж е също толкова голям деликатес, колкото е черният в Русия.
— Да, ама не сме в Япония.
— Господи, къде изчезна жаждата за приключения, авантюристичният ти дух?
— Предполагам, че е останал някъде на дъното на залива, заедно с твоя мозък — отвърна мигновено Гарвана.
— Значи, в днешното меню — никакви супи от морски таралеж!
— Никакви.
— А какво ще кажеш да го опитаме суров?
— А ти какво ще кажеш за порция суров пясък?
— Орлите ядат морски таралежи — не пропусна да отбележи Жана. Припомни си с какво учудване видя един млад плешив орел, кацнал на пън, да си похапва морски таралеж с огромно удоволствие.
— Аз съм от групата на гарваните, не на орлите.
Закачливите пламъчета изчезнаха от очите на Жана — заискряха с нескрито любопитство. Тя искаше — имаше нужда — да знае всичко за Гарвана.
— Какво каза?
— Хората от племето Хайда са разделени на две групи — Гарвани и Орли. Майка ми беше Гарван, следователно и аз съм Гарван.
— Както разбирам, в племето Хайда господства матриархално общество, така ли?
— До известна степен… — Усмивката на Гарвана бе доста кисела. — И по-добре. Баща ми се е казвал Карл, бил шотландец — състезател по спортен риболов. Благоволил да изчезне, веднага щом сьомгата отплувала оттук. И така съм станал Карлсън Рейвън.
— А той разбрал ли е, че майка ти е бременна? — попита Жана.
Въпросът се изплъзна сам от устните й и тя мигновено осъзна, че любопитството й бе направо безобразно — минава всякакви граници на благоприличието. Но просто не можеше да се пребори със себе си. Изпитваше нужда да узнае всяка подробност, свързана с този мъж, за съжаление, в ущърб на доброто възпитание.
— Съмнявам се — отвърна Гарвана и сви рамене. — Не съм и много сигурен, че нещо би се променило, ако беше разбрал. — Гарвана се поколеба за миг, но после продължи спокойно. — Баща ми намерил майка ми в някакъв бар. На нея никога не й стигаха парите за пиене, защото пиеше много.
Очите на Жана блеснаха от напиращите неочаквани сълзи и станаха сребристосиви. Сети се за своя
