ругатня. Откакто се помнеше, винаги бе успявал да си наложи твърд самоконтрол, даже и в онези далечни години, когато в юношата плахо се събуждаше мъжът.
— Какво има? Всичко наред ли е? — попита Жана.
— Наред е! — отвърна почти рязко той. — Просто се чудех, колко ли още ще сме приковани в този проклет залив.
— О!
Жана се усмихна някак безпричинно весело. Обърна се и се отдалечи с бързи крачки. Цялото удоволствие от деня моментално се изпари. Тя се радваше на всеки миг от престоя им в залива. Почувства се ужасно, като разбра, че той брои минутите, оставащи до спирането на бурята. Наистина, реакцията на Гарвана бе потискаща, но не и изненадваща. Даже и да бе помечтал някога за подобно приключение — дни наред да е закотвен по принуда в безлюден залив заради нестихващата буря — то със сигурност спътница в мечтите му щеше да е Ейнджъл, а не някаква си странна брюнетка с чувство за хумор, което обаче едва ли имаше особено значение.
От друга страна, за Жана, Гарвана бе мъжа на мечтите й и то не отсега, а много преди той да я спаси от леденото море. Нямаше съмнение, че има остър ум и тази му черта я привличаше много повече от силата и мъжествената му осанка. Привличаше я и смехът му — когато се засмееше, тя имаше усещането, че се потопява в огромен слънчев водопад. Мисълта, че мъж като него може да я пожелае истински, буквално я разтърси.
Бурята се развихри в залива. Тъкмо когато Жана вече влизаше в каютата на корабчето. Гарвана се бе погрижил да закрепи допълнителен дървен труп до останалите — всъщност това бе и целият пристан — и тя успя да се добере до корабчето, без да цопне във водата. И слава Богу, че все още не валеше. Защото, в противен случай, резултатът от преодоляването на не особено стабилната повърхност, би бил непредсказуем.
С тъжна усмивка Жана си припомни как Гарвана бе изтърколил един солиден дървен труп до брега и как се мъчеше да поукрепи стария изгнил пристан, само и само тя да не цамбурне във водата, когато трябваше да слезе от корабчето на брега или обратно. Беше го наблюдавала като омагьосана как той, гол до кръста, ловко и уверено се справи с нелеката задача. Имаше нещо страховито в суровата, първична сила, която снагата му излъчваше.
И въпреки това, в онзи момент мечтаеше единствено да прокара ръце по тази могъща плът, изваяна сякаш от длетото на велик майстор, тъй топла и силна едновременно, възбуждаща дори от разстояние сетивата. Хрумна й странния въпрос какъв ли вкус имаше потта му: дали бе попила миризмата на морето или упойващия аромат на кедър? Или пък вкусът бе една вълшебна, невероятна смес от море, кедър и мъж, толкова сложна и първична като самия Гарван.
Потта на мъж като него би могла да има и вкус на черен хайвер или черешов пай, продължи да фантазира Жана, или може би на светкавица и дъжд, или на вино и… О, по дяволите! Я престани да се самоизмъчваш за нещо, което не можеш да имаш! По-добре се стегни и сложи чайника на печката. Той ще си дойде измокрен до кости, ще ти донесе стриди за вечеря, а ти би трябвало поне с чая да го стоплиш…
Докато водата кипваше, Жана приготви две чаши и сложи във всяка отделна цедка за запарка. Тя харесваше по-слаб чай, с парченце лимон и захар. Гарвана обичаше чаят му да е много силен, почти гъст. По английски маниер, Жана сложи малко сгъстено мляко и захар в своя. Въпреки че вече го бе опитвала така, не беше сигурна как точно да определи вкуса му. Знаеше обаче какъв не бе вкусът му. На чай…
Водата завря и Жана напълни двете чаши, оставяйки в неговата място за още малко мляко, ако той пожелаеше да добави. После седна до направената по поръчка сгъваема маса, която заемаше едната страна на малката каюта. Масата бе по-голяма от обичайните в такива случаи размери, защото Гарвана беше много по-едър от повечето нормални мъже. Обикновено той се хранеше отвън, седнал на една от пейките на кърмата. Откакто Жана се озова на кораба, принудена от обстоятелствата да му гостува, той държеше всяка сутрин да разтварят масата, а вечер отново да я сгъват.
Жана погледна към малката триъгълна каюта на носа на кораба, която за момента беше нейната „спалня“. От двете й страни имаше тесни легла, а в средата само малка пътечка. Само един поглед бе достатъчен, за да се досети човек, защо Гарвана не спеше там. Просто нямаше да се побере в леглото, което обаче Жана намираше за доста удобно. Забавно би било да го наблюдава човек как, превит на четири, се опитва да се намести на някое от тези легла.
Жана седна до масата и разсеяно извади цедката от своята чаша, за да провери цвета на стичащата се течност. Идеално. Отряза си парченце лимон. Ножът, който взе от шкафчето, бе остър като бръснач, каквито всъщност бяха и останалите ножове на Гарвана. Точно това я беше спасило. Трябваше един наистина много остър нож, в яка ръка, за да пререже плътната и жилава материя на спасителната й жилетка, която се бе заплела в мотора на потъващата лодка.
Споменът за неотдавнашния кошмарен инцидент я накара да потръпне. Добави още една лъжичка захар в чая си и парченцето лимон. В хладилника на корабчето Гарвана имаше единствено лимони. Жана беше благодарна и на това. Тук, на островите, лимоните бяха едва ли не екзотична рядкост.
Жана се огледа неспокойно. Очите й се спряха на малкия бележник и молива, които Гарвана отнякъде изрови, за да може тя да продължи със своите скици. Дори посегна към бележника, но после се отказа. Разграфената хартия щеше да я разсейва, а това просто означаваше, че беше прекалено нервна, за да се посвети на скиците.
Върна се обратно на кърмата на „Черната звезда“. Опънатият над кърмата навес с две платнища отстрани я предпазваше от дъжда и вятъра. Дъждът барабанеше монотонно и настойчиво върху брезента. Обикновено този звук й действаше успокояващо, но сега единственото, което й искаше да чуе, беше гласът на Гарвана. Наведе се и погледна през пластмасовите прозорчета на страничното платнище. Нямаше нищо за гледане, освен плътна завеса дъжд. Валеше толкова силно, че брегът почти се губеше.
Корабчето леко се люлееше до фендерите, които предпазваха корпуса му от досега с дървените трупи. Жана затвори очи. Стоеше, заслушана в шума на дъжда, вятъра и развълнуваното море. Беше свикнала да е сама, но не и да е самотна. Точно така се чувстваше в този момент. Самотна…
— Хей, вие там на „Черната звезда“! Пристига поръчката ви за вечеря — стриди!
Жана почувства как изведнъж й стана топло. Въпреки че си повтаряше, че не е нужно се държи като глупачка и с разтуптяно сърце да подхранва празни надежди, моментално остави чая и изтича да вдигне едно от страничните платнища на навеса. Първо се появи кофа, веднага след нея и самият Гарван. Той затвори отново навеса и се обърна към нея. Въпреки че бе облечен с непромокаемо яке, изглеждаше като тюлен, току-що излязъл от морето. Съблече якето, изтръска го и го закачи на една кука. Вдигна нос и подуши въздуха.
— Ай, любимата ми вечеря! — избоботи той. — Пържени връзки на гуменки с гарнитура от препечени джинси.
Смехът избълбука в гърлото на Жана, като току-що отворена бутилка с шампанско. Гарвана притежаваше някакво особено, твърде своеобразно чувство за хумор — тъй изненадващо и неочаквано и привлекателно, както и нежността му. Жана протегна ръка към кофата и видя, че в нея, освен стридите, има и бутилка вино.
— Тук имате… Хм… Доста интересни неща растат по тези острови ведно със стридите! — подхвърли шеговито тя и извади бутилката. Гарванът се ухили.
— Древна тайна, съхранявана от векове, на племето хайда.
— Тази древна тайна ми понамирисва на нещо френско — продължи тя в същия дух, четейки етикета. — Откъде знаеш, че обичам шардоне?
— Вече ти казах. — Гласът му стана приглушен, докато се навеждаше, за да събуе мокрите си обувки. — Имаш вид на жена, която обича да си угажда.
— Какво е станало с ръката ти? — попита тревожно Жана и остави настрани бутилката.
Няколко тънки струйки кръв се стичаха от горната част на лявата му ръка.
— Нищо, драскотини — отвърна той и сви небрежно рамене. Премълча, че одраскването стана, защото мислеше за нея, а не за онова, което вършеше в момента. — Голяма работа! — добави, изчисти с език кръвта и разгледа плитките порязвания.
— Ще стане, ако не се погрижиш незабавно — каза строго тя. — Порязванията от ракообразни се
