Гарвана погледна бегло Жана и отново се обърна напред. Колкото повече наближаваха Масет, толкова повече тя се уединяваше, затваряше се в себе си. Това затваряне не го учуди, той го очакваше още от първия миг, когато я зърна, изненада го разкъсващата болка, която то му причини. Никога досега не се бе чувствал така, дори когато Ейнджъл се обърна срещу него, заслепена от гнева и отчаянието си. Искаше да отиде при Жана и да я притисне силно, много близо до себе си, да чуе поне още веднъж думите й за любов. Изкушението да го направи бе смазващо и неустоимо.
Мрачен, той сложи ръце върху руля, за да си почине. Достатъчно отвратителен бе сам по себе си фактът, че облада Жана, когато тя беше толкова уязвима и достъпна за всеки, дори за един случаен мъж. Ако продължаваше да се опитва да търси задоволяване на собствените си егоистични нужди и желания за нейна сметка, после нямаше да може да се погледне в очите дори в огледалото, когато се бръснеше.
— Догоре ли, Гарване? — извика едно дългуресто момче и пусна помпите за гориво.
Той кимна в знак на съгласие, без да го погледне.
Беше й много болно да гледа Гарвана, затова Жана обърна поглед към момчето при помпите. То имаше черна коса и тъмнокафяви очи. Високото му хармонично тяло обещаваше много скоро да развие силни мускули. Тя почувства увереността, с която момчето завързваше корабчето и се запита дали като юноша и Гарвана е изглеждал толкова уверен в себе си? Знаеше, че никога нямаше да го узнае, и нова болка сви сърцето й.
— Видя ли се вече с чичо? — попита момчето.
— Не — каза Гарвана и леко, с невероятна грациозност за огромния си ръст, скочи на кея. Група мъже, които стояха там, го поздравиха, но той само им кимна и погледна заинтригуван към момчето.
— Защо иска да ме види чичо? Нещо по-специално ли има или пак е за оня агент, който задържа плащането?
Гласът на Гарвана звучеше необикновено дълбоко, резонираше по един направо невъзможен начин, носеше се над водата като чистия тон на разлюляна камбана. За първи път след толкова дни, прекарани до него, Жана си даде сметка колко едър бе наистина този мъж. Той беше буквално глава и половина по-висок от другите мъже наоколо. За Жана обаче другите мъже изглеждаха не както трябва, не на място, различни, нереални. Гарвана се бе превърнал в еталон за нея, по който тя преценяваше останалите. Това изненадващо откритие я порази.
— Има си хас! — измърмори момчето и сложи накрайника на дюзата в отвора на резервоара. — Ако знаеш само как се преобрази онзи дрисльо, след като ти си поприказва с него! Чува се само „Да, господине“ и „Не, господине“, откакто му обясни, че наоколо е пълно с галерии, които се редят на опашка за дърворезбите на чичо, плащат му навреме и в добавка, с удоволствие целуват индианския му задник.
Жана забеляза ехидната усмивка на Гарвана и си даде сметка, че въпреки милувките и любовта, с които я обсипваше, дори в миговете на най-голяма страст в него съществуваше една сърцевина от студено ожесточение, с което той защитаваше онези, които обича.
— Щастлив съм да го чуя — каза доволно Гарвана. — Какъв тогава е проблемът?
— Чичо казва, че се е влюбил и вината за това изцяло е твоя. — На тъмното лице на момчето грейнаха здравите му бели зъби.
— О, така ли? — избоботи Гарвана. — И какво толкова съм направил?
Момчето посочи с брадичката си някъде навътре в дока.
— Остави я в лапите на чичо, докато тя те чакаше да се върнеш от залива Тотем.
Жана видя, че Гарвана се обръща й оглежда пространството около дока. Изведнъж, сякаш докоснато с вълшебна пръчица, цялото му лице се преобрази, мрачното изражение изчезна, усмихна се широко и, грейнал от щастие, протегна напред ръце. Стройната блондинка, която дебнеше край кея, за да изненада Гарвана, се засмя, излезе на открито и се затича към него. Хвърли се в прегръдките му с увереността на жена, която знае, че ще я хванат здраво. Огромните ръце на Гарвана я прегърнаха и той силно я завъртя няколко пъти около себе си, а жената се смееше щастливо, притиснала се в него.
Жана имаше усещането, че някаква нереална сила я вдига и я завърта с главоломна скорост. Олюля се и се опря на стената на каютата. Чудеше се къде, по дяволите, се е изпарила цялата й сила? Почти не можеше да се задържи на краката си. Едва сега окончателно проумя, колко много се бе надявала, че когато един мъж я желаеше с такава изпепеляваща и неподвластна страст, докато се любеха, би трябвало поне мъничко да носи нещо и в сърцето, а не само в тялото.
О, да, той е влюбен, така си е — призна пред себе си примирена Жана. Но не в мен. Аз бях само някаква временна Ева в собствения, див Рай на Гарвана.
Тя погледна стройната блондинка, която едва сега беше оставена да стъпи на земята. На краката си носеше италиански кожени сандали. Погледна мрачно собствените си крака. Огледа маратонките, които се бяха сбръчкали от постоянно мокрене в солената морска вода и последващото сушене във фурната. Уви, сравнението не беше особено ласкавото за нея и не се изчерпваше, за съжаление, само с тях. Вместо с прилепнал по тялото морскозелен пуловер, тя беше облечена с огромна мъжка риза, чиито ненавити ръкави се мандахерцаха някъде около коленете й. Вместо да са гладки и напарфюмирани като ръцете на русокосата красавица, нейните бяха напукани от морската вода и покрити с многобройни драскотини, следи от борбата й с упоритите стридени черупки.
Казано накратко, нищо чудно, че Гарвана прояви желание да бъде с нея само няколко дни. Господи, цяло чудо бе, че въобще поиска да е с нея! Трябва да е останал съвсем на сухо — сам в онзи залив, без женски ласки от доста дълго време, може би месеци наред, за да благоволи да я погледне, а още по-малко да я люби сякаш бе последната жена на земята. Или първата…
Свърши ли вече със самосъжалението? — саркастично попита тя отражението си в стъклото на каютата.
Не. Току-що започвам. Задай ми същия въпрос след няколко години. Може и да съм свършила дотогава.
Не мога да чакам чак толкова. Престани да се оплакваш и си опъни чорапите. Не съм с чорапи. Нищо, все пак ги опъни.
Жана затвори очи и облегна челото си на студеното стъкло. Припомни си колко пъти бе опъвала чорапите си и бе продължавала напред, даже когато й е било трудно дори да диша. Гарвана обича жената, която не може да има, и не обича Жана, която обаче го обича. Гарвана не я обича, но за няколко дни за нея той се превърна в един много свиден подарък на съдбата. Именно благодарение на него бе разбрала какво значи да гледаш един мъж и да виждаш как в погледа му пламва смях и желание. Беше разбрала какво е да предизвикаш дивия, първичен отговор на могъщото му тяло, да му доставяш удоволствие и той да ти доставя удоволствие.
Сега трябваше да падне на колене пред него и да му благодари, вместо да стиска зъби и да се бори със сълзите затова, че тези няколко дни в края на краищата са свършили. Никой нищо не й беше обещавал. По-добре да бе умряла преди изобщо да срещне Гарвана.
Е, да, в това отношение почти бе успяла…
— Добре ли сте?
Жана бавно отвори очи. Гласът беше дълбок, но не чак колкото на Гарвана. Корабчето се заклати под тежестта на мъжа, който се качи. И той беше висок, но не можеше да се сравнява с исполинския ръст на Гарвана. Беше силен, но не притежаваше необикновената сила на Гарвана. Косата му си беше просто черна. Накратко, беше просто един хубав мъж, но нищо по-особено от много други, които Жана беше срещала.
— Хоук… — каза Жана, припомняйки си описанието на Гарвана за мъжа, в, когото Ейнджъл беше влюбена.
Красив като самия грях.
Черните му вежди се извиха въпросително и придаваха някакво сатанинско изражение на лицето на Хоук. Очите му имаха един особен златистокафяв цвят, като уиски или като перата на хищната птица, дала прякора му.
— Срещали ли сме се някъде?
— Само в мислите на Гарвана.
— Гарвана? О, Карлсън! — Хоук се усмихна под черния мустак, докато оглеждаше заинтригуван дрехите на Жана, които очевидно не бяха нейни. Огромният размер на ризата, навлечена върху собственото й тяло,
