подчертаваше съвсем недвусмислено поне физическата разлика между мъж и жена. — Я да оставим на Гарвана морските сирени, той без друго си пада по моретата — пошегува се Хоук с намерение да разведри атмосферата.
Жана посрещна думите му с тъжна усмивка. Имаше чувството, че й се вие свят.
— Сигурна ли сте, че сте добре? — настоя Хоук.
— Разбира се, нищо ми няма. Само да си опъна чорапите.
— Но вие нямате чорапи.
— Да-а. И в това именно се състои предизвикателство.
Хоук се усмихна — усмивката му бе необикновено искрена и дружелюбна.
Жана примигна с очи. Никога до днес не бе виждала подобна усмивка — тъй изненадваща и неочаквана, която можеше да се сравни с огън, пламнал изведнъж сред арктическия лед. Приличаше на някакво вълшебно обещание за топлина в сковаващия студ.
— Боже Господи! — поклати глава Жана. — Обзалагам се, че когато вие двамата с Гарвана тръгнете по улицата, след вас се стеле килим от разбити женски сърца!
В първия момент Хоук реагира на думите й с учудено мълчание, но миг след това усмивката му се превърна в топъл мъжки смях — тъй неочакван и красив, както и самата му усмивка.
Тогава Гарвана се обърна — все още държеше Ейнджъл в прегръдката си.
— А, виждам, че вече си се запознал с Жана — рече усмихнат. — Тя има най-невероятното…
— Чувство за хумор — прекъсна го бързо Жана. — С него и ако добавиш само още трийсет цента, можеш да си вземеш дори чаша кафе.
Гарвана присви очи. Почувства някак подчертаното, пресилено спокойствие в гласа й. Напомни му за нощта, когато тя се бе измъкнала от неговата не особено приятна компания и се беше затворила да скицира в каютата си.
Жана не забеляза изпитателния поглед на Гарвана. Леко се отдръпна от стената на каютата, на която се опираше.
— Имате ли нужда да вземате нещо от кораба? — попипа Хоук, местейки поглед от Гарвана на Жана със зле прикрито любопитство.
Тя пое дълбоко дъх, хвана краищата на несъществуващите чорапи и ги опъна.
— Абсолютно нищо — рече с пресилена и доста неубедителна усмивка. — Това всъщност е една от прелестите на корабокрушението — няма свръх багаж. Или ако трябва да бъдем съвсем точни — липсва всякакъв багаж. Толкова проста работа, вземаш това, което виждаш.
Черните вежди на Хоук отново се извиха въпросително, но той не каза нищо. С чувство на завист Жана видя как той, с едно-единствено гъвкаво движение, се качи на дока. Разстоянието между кораба и дока й изглеждаше направо огромно. Беше сигурна, че ще се спъне и ще се просне с цялата си дължина и така ще падне още по-ниско в очите на Гарвана, който несъмнено няма да пропусне едно сравнение със съвършената и недостижимата Ейнджъл.
— Нека да ви помогна.
Стресната, Жана погледна към дружелюбните златисто кафеникави очи, в които се четеше съчувствие. Протегна ръце и така грациозно бе вдигната и поставена на кея сякаш беше примабалерина.
— Благодаря — каза тя. — С тоя мой късмет, сигурно щях да падна във водата с главата напред.
Погледът на Жана се плъзна от Хоук към Гарвана, който все още не беше пуснал Ейнджъл. В този момент май бе за предпочитане да цопне във водата, отколкото да върви по кея и да се усмихва мило и възпитано, докато казва довиждане на мъжа, когото обича.
— Трудно пътуване, а? — попита Хоук и проследи погледа на Жана.
— Да-а. Може и така да се каже. Загубих си лодката, загубих си мотора, загубих си туристическите принадлежности, скицника, загубих и…
— Сърцето си — завърши изречението Хоук много тихо, така че само Жана можа да го чуе.
Устните й се изкривиха от болка. Тези очи, с този толкова странен цвят, май виждаха всичко.
— Един прекалено надценяван орган — подхвърли Жана и сви рамене. — Тялото функционира доста добре и без него.
Хоук се опита да каже нещо, но Жана го прекъсна с ослепителна усмивка и порой от думи.
— Сигурна съм, че вие тримата имате какво да си кажете — отдавна не сте се виждали. Кажи на Гарвана, че ще оставя ризата му на момчето на станцията, за гориво.
— Защо ти не ми го кажеш? — попита Гарвана. Беше приближил до тях точно навреме, за да чуе думите й.
Гласът му беше плътен, почти дрезгав. Забеляза учудения поглед на Ейнджъл и си даде сметка, че не успява да прикрие добре раздразнението си. Не бе очаквал обаче, че като погледне нагоре, ще види Жана, доверчиво сгушена в ръцете на Хоук, да гледа лицето му така, все едно очаква всеки момент слънцето отново да изгрее.
Както и не бе очаквал, че Жана ще изчезне от живота му ей така, без да му каже дори сбогом. Съзнаваше прекрасно, че благодарността е преходно чувство, но все пак мисълта, че тя може да загърби с лека ръка изминалите няколко дена, все едно никога не ги е имало, направо го изкара от кожата. И преди да се усети какво върши, Гарвана започна да увещава Жана точно по начин, по който си беше обещал тържествено, че няма да го прави.
— Можеш да ми дадеш ризата утре, когато мина да те взема — каза й той, а тонът му подсказваше доста убедително, че няма да приеме „не“ за отговор.
— Да ме вземеш? — смотолеви невярваща Жана. Чувстваше как сърцето й направо се преобръща в гърдите, докато отчаяно се мъчеше да прогони надеждата, че Гарвана не иска да я пусне да си отиде просто ей така.
— Да, ще те взема, за да отидем на пикник на северния плаж. Ако времето е ясно. Много ясно. В противен случай, който и да е плаж ще свърши същата работа — добави той.
— Много ясно… — повтори като ехо Жана, колкото да каже нещо.
— Точно така. Много ясно време, защото само тогава наистина можеш да видиш виденията.
Жана пое дълбоко въздух и извика:
— Помощ!
Суровите черти на лицето на Гарвана се смекчиха и той се усмихна. Ръката му се протегна към тила й. Внимателно я придърпа към себе си, измъквайки я от ръцете на Хоук.
— Щастлив съм, че си спомняш колко съм добър за… — избоботи Гарвана.
— Помощ?
— Наред с всичко останало.
— О, помощ! — дишането на Жана се накъса, имаше усещането, че се разтапя — цялата, от главата до върха на пръстите на краката. Голямата ръка на Гарвана, опряна на тила, й действаше като реотан.
— Правиш така, че за мен става много трудно да се държа благородно — изтърси тя, преди да се замисли какви ги дрънка. Трепна притеснена. Това — да не мисли какво говори — май се превръщаше в хронично състояние, когато Гарвана се намираше край нея.
— Благородно ли? — попита той, а черните му очи се взираха изпитателно в нея.
— Аз… Аз исках да кажа… благовъзпитано… Мислех си, че ти може би искаш да… Уф… Да си с приятелите си без никакви… без разни външни хора, които да ви се пречкат.
Гарвана измърмори под нос нещо кратко й грубо.
— Ако има нещо, от което наистина ми е писнало, то това е благородството — добави, без да обърне внимание на факта, че неговото антиблагородно изявление касае и самия него. Един истински джентълмен точно сега би проявил благородство и би оставил на мира Жана, но проклет да е, ако го направеше! Пък и, между другото, нямаше претенции, че е джентълмен… Оставаха й още няколко свободни дни на островите, преди да отпътува за Сиатъл. И не виждаше никаква основателна причина защо да не мотат да прекарат заедно тези два-три дни. Имаше цял куп причини защо не трябва, но нито една съществена — защо да не могат.
— Освен ако не си изостанала твърде много със скиците и нямаш време, да си позволиш да се пошляем наоколо и да разгледаме забележителностите?
За миг Жана затвори очи. Черните очи на Гарвана се взираха изпитателно в нея и явно забелязваха
