Ейнджъл вдигна глава и затаи дъх. Беше виждала толкова много тъга и болка и нямаше как да сбърка онова, което беше изписано по лицето на Хоук.
— Ти наистина харесваш Дери, нали? — каза тя, изненадана, че Хоук беше способен да изпитва такива чувства. — Той също те харесва. Един бог знае защо — добави отнесено тя и се намръщи.
Никога не бе успяла да разбере защо Дери приемаше с усмивка острия език на Хоук.
Лицето на Хоук прие предишния си безизразен вид.
— Може да му напомням за Грант — каза той.
— Ти нямаш нищо общо с брата на Дери.
— Така ли?
Повдигнатите вежди на Хоук подразниха Ейнджъл.
— Грант беше способен да обича — каза хладно тя.
— Тогава трябва да е бил обичан — каза Хоук.
— Какво искаш да кажеш?
— Майката на Грант го е обичала. Дери го е обичал. Ти си го обичала.
— Да.
— Трябва да е било хубаво.
Гласът му беше безизразен. Думите му бяха обикновено изявление, а не иронична подигравка: трябва да е било хубаво да бъдеш обичан.
— Ти също си била обичана, нали, Ейнджъл? Родителите ти, Грант, Дери, Карлсън — всички са те обичали по свой начин.
— Да — прошепна тя. — И аз също ги обичах.
— Обич, свързана с обич. Един ярък, магически, затворен кръг.
Изражението на Хоук се промени, когато спомените се впиха като остри нокти в душата му.
— Но твоите родители… — започна Ейнджъл и веднага млъкна.
Хоук се разсмя толкова рязко, че смехът му я разкъса и й причини болка, каквато сигурно изпитваше и самият той. Тя протегна ръка, сякаш искаше да го докосне.
— Хоук — каза Ейнджъл. — Недей.
Тогава той заговори и думите му бяха още по-лоши от смеха му.
— Майка ми е била бременна в шестия месец, когато се омъжила за баща ми — каза Хоук. — Само че той не ми беше баща. Тогава още не го знаел. Тя му каза, когато бях навършил шест години. Каза му, като забоде бележка на ризата ми малко преди да избяга с някакъв скитник.
Усмивката му беше саркастична.
— Страхотен номер беше това — добави той. — Оставяш дете на мъжа си и му казваш, че не е от него.
Ейнджъл се опита да каже нещо. Хоук не забеляза. Ясните му очи бяха вперени в миналото.
— Татко ме задържа — продължи той. — Така и не проумях защо. Определено не беше, защото ме обичаше. Майка му се настани да живее с нас. И тя не ме обичаше. О, те се държаха добре с мен. Не съм гладувал. Никога не са използвали върху мен нещо повече от колан, независимо колко пияни бяха.
Ейнджъл потръпна, когато си спомни как Хоук й бе казал, че е бил напердашен здраво за това, че взел без разрешение въдицата на баща си. Тогава беше помислила, че това е някаква шега.
Сега знаеше, че не беше така, но това не я успокояваше.
— Когато майка ми избяга, аз вече се бяха научил да работя. Садях зеленчуци, отглеждах пилета, разнасях вестници. Нямаше значение какво работех. Те вземаха всички пари, за да покриели издръжката ми.
— Но ти си бил дете — каза Ейнджъл, която не можеше да проумее как беше възможно това.
— Аз ядях тяхната храна. Носех дрехи, които те ми намираха. Спях завит с одеялото, което ми бяха дали те.
Хоук сви рамене, сякаш темата за материалното благополучие не го интересуваше. Бедността не го беше притеснявала. Беше го притеснявала липсата на обич.
— Те не успяха да забогатеят за моя сметка — продължи той. — Фермата ни не беше нищо особено. Петстотин акра и вода за напояване едва на десет. Земята ставаше само за вдигане на пушек и за правене на бели. Да правиш бели, е по-хубаво, отколкото да вдигаш пушек. Аз съм направил повече от достатъчно.
С едно внезапно движение Хоук отиде до колата на Ейнджъл, отвори вратата и се настани на предната седалка.
Ейнджъл остана да стои неподвижно, все още замислена над думите, които й бяха разкрили една част от Хоук, за чието съществуване досега не бе подозирала — миналото на Хоук беше също толкова сурово, колкото и земята, която й беше описал. Искаше й се да му зададе много въпроси, защото знаеше, че той има да разказва за още много неща.
„И други момчета са били изоставяни от майките си, но въпреки това са се научили да обичат жените и да им имат доверие. Карлсън е един от тях. Детството му не е било по-весело от това на Хоук. На всичко отгоре Карлсън е наполовина индианец и е трябвало да се бори за място в обществото на белите. Само че той знае как да обича. Защо Хоук не знае?“
Хоук се пресегна да отвори вратата на шофьора, подканвайки мълчаливо Ейнджъл да се качи в собствената си кола. Тя седна зад волана, завъртя с леко трепереща ръка ключа и включи двигателя. След това хвърли един поглед на Хоук.
Той не забеляза. Въпреки че й беше отворил вратата, Ейнджъл сякаш не съществуваше за него. Тя се зачуди за какво ли си мислеше той, какви части от миналото гледаше, какви бяха техните цветове… и колко ръба имаха и колко дълбоко го нараняваха.
Ейнджъл не каза нищо. Все още се учеше от онези първи моменти, в които думите на Хоук бяха хвърлили светлина върху характера му. Цветовете, които й беше показал, бяха тъмни, почти брутални, но гъстотата им беше невероятна, а възможностите им я привличаха. Ейнджъл ги закара мълчаливо до дома на госпожа Кери. Докато паркираше пред къщата, тя погледна въпросително Хоук. И без това не беше очаквала той да дойде с нея и сега не знаеше дали да го покани да влезе или да я изчака в колата.
Хоук я погледна.
— Предполагам, че стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали — каза той.
— Това е къщата на госпожа Кери.
Хоук я окуражи с поглед.
— Преди известно време тя си счупи бедрото — обясни Ейнджъл. — Аз й нося продукти и я водя на лекар, докато се възстанови достатъчно, за да шофира сама.
Хоук присви вежди, опитвайки се да си спомни откъде му беше познато името.
— Госпожа Кери — измърмори той. — Чувал съм някъде това име.
— Конфитюри и мармалади — каза Ейнджъл, докато отваряше вратата.
Хоук излезе и отиде при нея до багажника.
— Като на това стъкло ли? — попита той, докато вдигаше увитото в одеяло стъкло.
— Като върху кроасани на закуска.
Хоук издаде одобрителен звук и облиза устни.
— Сега вече си спомних къде съм чувал името — каза той. — Днес ще купим ли още мармалад?
— Госпожа Кери ще насъска котката си срещу мен, ако дори се осмеля да спомена за това. Цял живот ям прекрасните й мармалади. Безплатно.
— Което ги прави още по-вкусни — каза Хоук.
Отново бе успял да я изненада. Ейнджъл не беше очаквала да я разбере.
— Да — съгласи се.
— Недей да ме гледаш толкова шокирано, Ейнджъл. Знам какво означават подаръците. Някога чаках с надежда всеки рожден ден, всяка Коледа. С времето се научих да не се надявам.
Ейнджъл затвори очи и се опита да не чувства болката на Хоук.
— След това учителката ми в трети клас ми даде малка близалка със зелена лентичка — продължи Хоук. — Запазих си я до сутринта на Коледа, когато знаех, че останалите деца отварят подаръците си.
Ейнджъл стисна юмруци в безпомощно съчувствие.
