маркера за нивото на прилива. Близо до потока имаше малък тревист участък. Там те оставиха всичко, с изключение на кофата за миди и инструментите за копане. След това Ейнджъл поведе Хоук към плажа.
Небето беше кристалночисто, дълбоко и студено като времето. Океанът отразяваше всеки оттенък на синьо. Единствено при скалите водата ставаше зелена и отразяваше кедровите клони, които се надвесваха ниско над повърхността на океана. Вятърът почти не стигаше до залива и водната повърхност бе почти огледално гладка. Цареше пълна тишина, ако се изключеше шумът на водата, която се разбиваше в сушата.
Ейнджъл огледа ивицата пясък. Беше тясна, но щеше да свърши работа.
— Някога търсил ли си миди? — попита тя.
— В Западен Тексас няма миди.
Ейнджъл се усмихна леко.
— Предполагам, че си прав.
Тя седна на пети близо до една ивица, в която скалите се смесваха с пясъка и която се намираше малко над водата.
— Мидите се намират лесно при отлив — обясни Ейнджъл. — Трябва да копаеш само на няколко сантиметра. Ако намериш една, значи наоколо има още.
Хоук седна на пети до нея и започна да я наблюдава как проверява пясъка с инструмента за копане. Това не беше точно вилица за търсене на миди. Наоколо имаше твърде много скали, за да се използва обичайният инструмент. Ейнджъл използваше тривръх градинарски инструмент, който беше достатъчно здрав, за да устои на камъните и солената вода.
Ейнджъл нададе победоносен вик и протегна изцапаната си с пясък ръка към Хоук. В дланта й лежаха няколко миди. Поне Хоук предположи, че предметите, които видя, бяха миди. Бяха изцяло покрити с пясък и той не беше съвсем сигурен какво представляваха.
— Мида? — попита със съмнение.
— Разбира се. Гледай.
Ейнджъл изми пясъка и откри гладките черупки.
— Миди — съгласи се Хоук.
Ейнджъл се усмихна, напълни кофата до половината с морска вода и пусна мидите в нея. След това отново започна да търси из пясъка.
— Повечето хора изчакват ден-два, преди да изядат мидите — каза Ейнджъл. — Това се прави, за да се прочистят организмите им от пясъка. Аз обаче не съм яла супа от морски деликатеси от миналото лято и не мога да чакам толкова дълго. Имаш ли нещо против?
Изражението на Хоук се смекчи и на лицето му се оформи нещо, подобно на усмивка.
— Не — отвърна той. — Нямам нищо против.
Неочакваната нежност в гласа му накара Ейнджъл да вдигне глава. Хоук седеше много близо до нея и кракът му почти докосваше нейния.
Тя бързо сведе поглед към водата, разстроена от близостта му. Не че това беше по негова вина. Плажът беше много тесен и той само я следваше.
На нея обаче й се искаше неговата мъжественост да не й влияе толкова силно.
— Забравих да те питам — каза след малко Ейнджъл, когато внезапно я осени една мисъл. — Обичаш ли миди?
— Довечера ще разбера.
За известно време настъпи мълчание. Хоук остави инструмента си встрани и започна да рови из пясъка, който беше изкопал. Чувствителните върхове на пръстите му скоро се научиха да правят разлика между грубата повърхност на скалите и извитите, леко оребрени черупки на мидите.
— Проклет да съм — каза Хоук, докато измъкваше една шепа миди. — Ти си добра учителка, Ейнджъл.
Тя погледна мургавото му лице и се усмихна почти срамежливо.
— Лесно се учи как се ловят миди.
Те продължиха да събират миди в мълчание, което напомняше на Ейнджъл за времето, което беше прекарала с Хоук, преди кукичката да се забие в гърба й. Тя определено усещаше присъствието му, но не се страхуваше от него.
Ейнджъл усещаше и раната на гърба си. Днес тя беше по-чувствителна от вчера. Беше имала намерението да накара Дери да й прегледа гърба, но всеки път, когато се бе сещала за това, го бе намирала погълнат от някакви невероятно дълги формули. Тя бе опитала да почисти сама раните и се беше отказала. Едва ли имаше човек, който можеше ефикасно сам да се погрижи за рана на това място.
Хоук и Ейнджъл стигнаха до една ивица, където нямаше миди. Ейнджъл се изправи, протегна се и се намръщи, когато усети болка в раненото си рамо. Автоматично пропъди болката от мислите си, както се беше научила да го прави, докато бе прохождала отново.
Както бе успял да я научи Карлсън, онова, което не можеше да бъде излекувано, трябваше да бъде изстрадано.
— Тези ще стигнат — каза Ейнджъл и вдигна кофата с мидите. — Двайсет за теб и двайсет за мен.
— Ами ако мидите не ми харесат? — попита Хоук с тон, който издаваше, че по-скоро му е забавно, отколкото се е разтревожил.
Ейнджъл облиза алчно устни.
— Ще измисля нещо — обеща тя.
Едната вежда на Хоук се повдигна скептично.
— Не са много големи — каза Ейнджъл.
Силната ръка на Хоук хвана дръжката на кофата и я измъкна от ръката на Ейнджъл. Под наблюдателния й поглед Хоук изплакна мидите, изтърка ги с четка и отново ги изплакна. След това напълни кофата с миди и морска вода и се обърна към Ейнджъл.
— Сега какво?
— Сложи кофата на сянка и остави природата да си свърши работата. Ние — добави тя победоносно — отиваме за омари.
Ейнджъл отиде до тревистия участък, взе капана за омари и парче бекон и се върна при Хоук.
— Това е малко по-сложно от събирането на миди — каза тя.
— Омарите са по-бързи? — подхвърли сухо Хоук.
Тя се усмихна.
— Много.
С тези думи Ейнджъл отведе Хоук до една плоска скала, която се врязваше под наклон в залива. Ейнджъл сръчно привърза парчето бекон към дъното на капана и спусна металната мрежа във водата.
— Сега — каза тя — омарите ще подушат бекона и ще се появят на бегом.
— Това нещо няма капак — отбеляза Хоук. — Какво ще попречи на гадинките да се измъкнат по същия път, по който са влезли?
— Точно в това е сложността — призна Ейнджъл. — Просто трябва да си по-бърз от тях.
Капанът се удари в дъното, което не се виждаше под зелената повърхност на водата.
Ейнджъл започна да брои тихо. Когато преброи до сто, започна да измъква капана възможно най- бързо.
Тъкмо когато мрежата се показа над водата, един омар прескочи ръба й и падна обратно в океана.
— По дяволите! — изруга Ейнджъл. — Този си струваше да го задържим.
Хоук наблюдаваше изчезващия омар.
— Обичам омари.
— Аз също. Добре, че са глупави. Рано или късно този ще се върне.
Хоук гледаше как Ейнджъл спуска мрежата, брои тихо, вдига бързо капана и оглежда с разочарование съдържанието на капана. Омарите бяха или твърде малки, или от неподходящ вид.
След двайсет минути стръвта беше почти изядена, а Ейнджъл изглеждаше напълно разочарована.
— Може ли аз? — попита Хоук и протегна ръка към капана.
Ейнджъл му подаде безмълвно жълтото въже. Тя свали пуловера си и го върза около врата си. Слънцето се отразяваше от скалите и водата и нагряваше въздуха. Въпреки вятъра отвъд залива, между скалите беше
