място, за да се погледне над нея и да се види какво има отзад.
И втората клечка изгасна.
— Виждаш ли нещо? — попита Сара, но в гласа й не прозвуча особена надежда.
— Камъни.
Тя не попита нищо повече.
Кейс свали шапката си и се наведе към върха на купчината. Запали още една клечка и надникна в тъмнината.
Не видя нищо. Просто нямаше достатъчно място, за да погледне по-добре. Духна клечката.
— Дръпни се назад — каза той на Сара. — Ще се опитам да съборя част от камъните, за да погледна отзад.
— Внимавай! Развалините могат да бъдат много опасни.
— Чак сега ли го разбираш? — промърмори той.
— Знам го още откакто видях първите — каза тя с безразличен тон.
— Но не си се отказала.
Дори и да му отговори, думите й бяха заглушени от грохота на падащите камъни, които той буташе назад. Изведнъж се чу странен звук.
— Това лопатата ли беше? — попита Сара.
— Оставих я зад теб.
— Но нещо звънна като метал!
— Стой там.
Той продължи да бута камъните назад, свали едната си ръкавица и прокара пръстите си по отломките, които се появиха отдолу.
Камък. После още камъни — груби и студени. После нещо много по-студено.
И гладко.
Той запали една клечка и се взря в камарата.
Видя само отломки и няколко правоъгълни камъка, които бяха толкова тъмни, че сякаш поглъщаха светлината.
Черни камъни? Никога не бе виждал черни камъни в тези каньони, освен въглищата. Да не би това да са въглища?
Той бързо пъхна ръката си в купчината Пръстите му се сключиха около един от черните камъни. Студен. Гладък. Тежък. Твърде тежък за въглища.
— Кейс? Добре ли си?
Той внезапно осъзна, че Сара не го вика за първи път.
— Добре съм.
— Какво правиш?
— Разглеждам отломките.
— Изведнъж стана толкова тихо.
Клечката изгасна.
Кейс не забеляза. Не му беше необходима светлина, за да си спомни как изглеждаше черният камък с правоъгълна форма.
Върху него имаше издълбан кръст.
С известно усилие той измъкна ножа си от канията. Започна да човърка в камъка с върха на ножа. Запали още една клечка. Под черната повърхност блестеше сребро.
— Проклет да съм! — промълви той.
— Какво?
— Тук е. Среброто е тук.
Сара възкликна изненадано и пропълзя към него.
— Премести се — каза му тя.
Не можеше да се премести, но можеше да се извърти на една страна.
— Нищо не виждам. — В гласа й прозвуча раздразнение. — Сигурен ли си, че е сребро?
Тя бръкна в джоба на жилетката си за клечка кибрит. Така притисната към него, това беше почти невъзможно.
— Не си прави труда — каза й той.
— Но…
— Свали си ръкавицата.
Тя го направи без да спори.
— Подпри се с другата ръка.
В дланта й натежа нещо тежко и гладко. Както и Кейс, тя веднага разбра, че това не е камък. Камъните не тежаха толкова.
Нито пък реалите.
— Кюлче. — Тя се задъхваше. — Мили Боже! Това е кюлче сребро!
Възбудата й нарастваше. Пръстите й се вкопчиха в сребърното кюлче.
— Има още — обади се Кейс.
— Още — повтори тя замаяна. Страхуваше се, че това може да е само сън. — Не мога да повярвам.
— Направи ми място, за да копая. Тогава ще повярваш.
— Ще ти помогна.
— Скъпа, тук няма място да запалим клечка кибрит, камо ли да копаем заедно.
— Но… О, по дяволите, прав си.
Стискайки тежкото сребърно кюлче, тя се запромъква назад. Отстъпи настрани от камарата, държейки кюлчето с двете си ръце.
— Ще ти подавам кюлчетата.
— Колко са?
— Не знам. — Той изсумтя и й подаде едно. — Започвай да броиш.
— Уф!
— Уф ли? Мислех, че са две. Ето ти и третото.
— Чакай!
Сара остави първите две кюлчета до стената на пещерата. Чу се тих звън. Тя сложи ръкавицата си и посегна към него.
— Готова съм.
Още едно тежко сребърно кюлче се стовари върху дланта й.
— Три — каза тя и остави и него до стената. — Готово. След петото кюлче вече си бяха създали ритъм на работа, забавян само когато Кейс се затрудняваше да извади следващото от камарата. Тогава тя си почиваше, докато той проклинаше под носа си, запалваше клечка кибрит и избутваше камъните назад, за да си направи място.
Сара трепереше от студ, но не го осъзнаваше. Чакаше среброто да дойде в ръцете й, слагаше го до стената и протягаше ръце за още.
— Колко станаха? — попита Кейс.
— Четирийсет.
— Това е повече, отколкото можем да натоварим на конете. Особено ако прибавим и това.
Той се дръпна назад към нея и се обърна. От ръцете му се посипаха черни монети и звъннаха по пода на пещерата.
— Това е достатъчно, за да напълним дисагите. Ще трябва да оставим кюлчетата за друг път.
— А товарните коне?
— Нямаме време.
— Не можем просто да оставим кюлчетата тук.
— Защо не?
— Някой друг може да ги намери — каза тя неспокойно.
— Досега никой не го е направил.
