Хънтър погледна към двамата мъже и кимна доволен, че поне в това отношение няма да има неприятности.
— Предполагам, че ти най-добре познаваш околността — обърна се той към Ют.
Старият човек изсумтя, изпи последната глътка от кафето си и се изправи.
— Познавам я.
— Покажи ми местата, от които ранчото се вижда най-добре, най-добрите места за засади около Спринг Кениън, кои каньони нямат изход и кои могат да се изкачат пеша.
Ют погледна към Кейс.
— Ако Хънтър беше генерал — каза Кейс, — Югът щеше да спечели войната.
— Съмнявам се — обади се Морган.
— Аз също — измърмори и Хънтър. — Тактиката е едно нещо, а двуцевните карабини — съвсем друго. Карабините на янките бяха същинско чудо. — Той се изправи и погледна към Ют. — Пеша или на коне?
— Сега ще яздим. По-късно ще ходим пеш.
— Кога трябва да застъпиш на билото? — попита Морган Ют.
— По пладне.
— Аз ще поема дежурството от обяд до залез слънце — каза Морган и стана. После погледна към Сара. — Благодаря за закуската, госпожо. Хубаво е, когато ти готви жена.
— Няма защо да ми благодариш. Това е най-малкото, което мога да направя за вас. Това не е ваша битка.
— Където има Калпепърови, битката е и моя.
Чертите на лицето на Морган внезапно се изпънаха и Сара се зачуди какво ли са му сторили. Но въпреки любопитството си не попита. След като бе чула всичко за семейството на Хънтър, вече не искаше да знае нищо за Калпепърови, освен къде ще бъдат гробовете им. Обърна се и погледна към Хънтър.
— Защо просто не ги застреляте из засада? — попита го тя. — Всички шерифи в района ги търсят — живи или мъртви.
— Ако беше толкова лесно, Калпепърови щяха да измрат още в Тексас — отговори той. — Те са наистина много хитри.
— Бил съм в лагера им — обади се Ют. — Следващия път ще убия няколко.
— Не — каза Сара. — Не и ако Конър е с теб.
— Не можеш вечно да бдиш над него — каза Кейс.
— Ще правя това, което трябва — студено отвърна тя. — Целият живот е пред Конър и искам да го изживее.
— Ако ти е все едно — каза Хънтър, гледайки към Ют, — предпочитам да не риташ кошера, преди да заложим капаните си.
Ют сви рамене.
— Днес. Утре. Следващата седмица. За мен това няма значение. Калпепърови вече са тръгнали към ада.
— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита го Хънтър.
— Те направиха жилетката на Сара на парцали. Мислили са, че това е тя. Тръгнали са към ада. Всичките.
Кейс погледна изненадано в тъмните очи на Ют. Преди засадата в каньона, Ют правеше поразии на бандитите просто така.
Но сега вече не си играеше.
— Ще тръгваме ли? — обърна се Ют към Хънтър.
— Аз ще поогледам отзад — каза Морган.
— Гледай да не скочиш върху Конър — каза Сара. — Спи под най-голямото дърво.
Морган се ухили и се запъти към вратата.
— Ще съм много тих, госпожо.
Хънтър и Ют го последваха навън. Вратата се затвори след тях.
Сара се обърна към Кейс. Той я наблюдаваше.
— Ще оседлая Крикет и кобилката ти.
— Защо?
— Отиваме да търсим среброто.
Тя си каза наум, че сърцето й трепна защото щеше да търси съкровището, а не защото видя желанието в очите му.
— Добре.
— Още три коня ще са ни достатъчни ли?
— За всичкото сребро?
Той изсумтя.
— За всичките дърва. Те горят доста по-добре, отколкото глупавите ти мечти.
Глава 20
Леденият вятър брулеше каменната пустиня. Сиви облаци покриваха небето.
— Мирише на сняг — каза Сара.
— Ако завали, утре ще търсим елени, а не сребро.
Кейс се обърна и вдигна яката си.
Сара отвори уста за да спори, но размисли Имаше доста хора които трябваше да бъдат нахранени. А следите на животните се виждаха много ясно върху снега. Това беше възможност, която не трябваше да изпуснат.
— Нямали да поспорим? — подразни я той.
— Аз също обичам да ям.
— Напоследък въобще не забелязвам такова нещо.
Тя не му обърна внимание.
Той се изкуши да я подразни. По-лесно му беше да понася гнева й, отколкото начина, по който непрекъснато избягваше да го поглежда в очите.
Или пък начина, по който се отдръпваше встрани, за да избегне всякакъв допир с него.
Но въпреки това тя непрекъснато го изкушаваше безмилостно.
Винаги имаше нещо, което да му напомни за неподправената чувственост, която бе открил под страха й. Блясъкът на лампата в косите й, ароматът на рози от кожата й, шепотът на вретеното, когато предеше, извивката на брадичката й, когато наблюдаваше полета на ястребите… всичко, свързано с нея го изкушаваше.
А лекото поклащане на тялото й, докато яздеше пред него, го възбуждаше до болка.
— Хайде, инатести животни такива — измърмори той и дръпна въжето.
Първият мустанг ускори крачка. Трите товарни коня бяха вързани заедно и очевидно искаха едно и също нещо — задниците им, а не главите им да са срещу вятъра.
Кейс огледа каньона, който бързо се стесняваше пред тях. От това, което беше видял досега, предполагаше, че краят му представлява отвесна скала, която само ястреб може да преодолее.
А това не беше приятна мисъл. Това беше същият каньон, в който бандитите бяха стреляли по тях.
„Още един каньон без изход — помисли си той. — Да се надяваме, че проклетите бандити са се отказали да нападат из засада.“
Рано или късно дори и най-тъпият, най-мързеливият разбойник разбира, че да се устройват засади просто не е много умно.
Космите на врата му настръхнаха. Имаше чувството, че някой ги наблюдава. Внимателно огледа високите части на каньона за блясък на метал или стъкло, който можеше да издаде присъствието на бандитите. Погледна и конете, търсейки знак, че усещат нещо.
Какво ли бе видяла Сара, докато събираше дърва тук? Няма нищо, което да вдъхва надежда, че съкровището може да е тук.
Просто един от стотиците подобни каньони. Сигурно е по-вероятно да намери игла в купа сено, голяма
