— Грешиш — прошепна тя. — Няма нищо по-важно от това.
Смеейки се, той я прегърна силно и бързо се завъртя. Кейс взе чинията, после й помогна да запази равновесие, когато Конър я пусна на земята.
— Лека нощ, приятели — каза момчето, запътило се към вратата. — Кажете на Лола да ме събуди, като стане време.
Както Кейс, Конър сега спеше в храсталака зад къщата. Въпреки че никой не го беше споменавал, и двамата се страхуваха, че Калпепърови могат отново да се промъкнат от тази посока.
— Добър млад мъж си отгледала — каза Хънтър.
Сара се усмихна почти тъжно.
— Това е повече негова, отколкото моя заслуга.
— Съмнявам се.
— Попитай Кейс. Той смята, че съм ужасна майка.
Веждите на Хънтър отново подскочиха нагоре.
— Не съм казвал нищо такова — равно каза Кейс.
— Ха! — възкликна тя. — Само където непрекъснато повтаряш, че принуждавам Конър да се държи за полата ми.
Той понечи да спори, но само промърмори нещо под носа си. Погледна към Хънтър за помощ.
Брат му се усмихна, развеселен, но не каза нищо.
— Ето — каза Кейс и й подаде чинията. — Пробвай малките си остри зъбки върху това.
— Да не би да искаш да кажеш, че задушеното ми е жилаво? — попита тя със сладък гласец.
— Боже Господи! — възкликна той.
Сара се обърна към Хънтър.
— Недостатъчният сън прави брат ти сприхав. Не си ли забелязал? Ако ми се довери достатъчно, за да ме остави на пост, може би ще може да се наспива.
Хънтър подръпна мустаците си и положи усилие да не се засмее. И почти успя.
— На чия страна си? — попита Кейс брат си.
— На този, който държи чинията с храна.
— Ето — каза Сара и му я подаде. — Наяж се хубаво. Аз трябва да смеля царевица и да попреда.
— Казах, че аз ще смеля царевицата — обади се Кейс.
Хънтър се усмихна и започна да яде. Бързо. Винаги усещаше кога ще се разрази буря.
— Имаш нужда от сън — каза Сара на Кейс.
— А ти нямаш, така ли?
— Не съм и наполовина толкова сприхава, колкото си ти.
— И кой го казва?
Кейс се обърна към брат си, който вече се бе запътил към вратата.
— Хънтър?
— Лека нощ, деца.
Вратата се затвори след него.
— Къде ще спи? — попита Сара.
— Отзад, при нас.
— Толкова ли лошо мириша?
Той премигна.
— Какво?
В очите на Сара напираха сълзи. Още я болеше за това, че Кейс толкова бързо се отдръпна, след като бяха правили любов.
Тя се обърна и посегна към тигана над огъня.
„Какво ми става?“ ядосваше се тя на себе си. „Никога не плача, а ето че сега плача почти непрекъснато.“
— Напоследък всеки бяга от мен, сякаш съм се била със скункс и съм загубила — промърмори тя.
Посегна към това, което мислеше, че е дървената дръжка на тигана. Но вместо това хвана самото нагорещено желязо.
— Проклятие! — извика тя и бързо го пусна. Започна да тръска ръката си.
— Защо го направи? — попита Кейс.
— Защото съм идиотка, как иначе? — озъби се тя.
— По дяволите, не си по-голяма идиотка от мен. Дай да видя.
Тя бавно разтвори ръката си, но не я протегна към него.
— Нищо ми няма. Просто се опарих, това е всичко.
Кейс погледна към стиснатите й устни и се почувства безпомощен, а това само го ядоса повече. Лявата му ръка се стрелна и хвана китката й.
— Такъв инат си, че не би ми казала, дори да си се изгорила до кокал — каза той и дръпна ръката й. — Просто искам да видя сам.
— Кой ти даде право да…
— Ти — прекъсна я той рязко.
— Кога?
— Когато ме покани в тялото си.
Тя стана алено червена, после изведнъж пребледня. Опита се да заговори.
От устните й не излезе никакъв звук.
С нежност, от която й се доплака, Кейс разтвори дланта й. В основата на пръстите й имаше розова ивица.
Той издаде такъв звук, сякаш сам се беше опарил. После вдигна ръката й до устните си и целуна белега.
Тя потрепери и леко въздъхна. Дъхът му и нежното докосване на брадата му върнаха всичките интимни спомени, които тя се опитваше да забрави.
Особено края, когато той дори не поиска да я погледне.
— Недей. — Тя се задъхваше. — Не го прави.
Кейс вдигна поглед. Очите му бяха като дълбоки вирове — спокойни, но със стаени сенки в дълбините.
— Причинявам ли ти болка? — попита той.
— Не още.
— Досега причинявал ли съм ти болка?
— Да — дрезгаво отговори тя.
— Когато бях в теб?
Тя затвори очи и извърна лицето си.
— Скъпа, причиних ли ти болка?
— Не… тогава…
Той се наведе над дланта й и отново я целуна.
— Кога ти причиних болка?
— След това. Когато нямаше търпение да се отървеш от мен.
Той рязко вдигна глава. Сара не го гледаше. Гледаше в пода, съвсем засрамена.
— Не знам какво направих, че ти така се отврати от мен — прошепна тя.
— Ти…
— Не — отчаяно го прекъсна тя. — Не ми казвай. Това няма значение. Повече няма да се повтори.
— Не бива — съгласи се той.
Но още докато произнасяше думите, нещо дълбоко вътре в него остро се противопостави на мисълта никога повече да не прави любов със Сара.
По бузата й се търкулна една сълза и се спря в ъгълчето на устата й.
Той се наведе и я пое с език.
— Недей! — Тя трепереше. — Няма да мога да го понеса още веднъж.
— Сара — прошепна той до устните й. — Моя сладка, страстна, невинна Сара. Ти не си ме отвратила по
