— Аз и брат ми ги преследваме, откакто войната свърши.
Конър щеше да попита защо, но видя изражението в очите на Кейс и се отказа.
— Колко убихте? — попита той вместо това.
— Недостатъчно.
Конър не зададе повече въпроси.
Глава 17
— Ще му занесеш ли храната? — попита Лола.
Сара погледна към хляба и задушеното еленско, които й подаваше Лола. Опита се да измисли някакво извинение да не занесе вечерята на Кейс.
Той стоеше на пост на билото. Сам.
През изминалите три дни тя бе положила доста усилия да не остава насаме с него. Преди два дни дори се беше измъкнала тайно, за да търси съкровището сама.
Ушите й още пламваха, като си спомнеше укорите му.
„Да се инатиш е едно, но да се държиш като глупачка е съвсем различно. Следващия път, когато излезеш да търсиш среброто сама, ще те проследя и ще те върна тук, привързана за седлото ми.“
Сара повече не излезе да търси съкровището сама. Нито пък с Кейс. Само от мисълта какво се бе случило последния път, когато беше сама с него, по тялото й пробягваха горещи и студени вълни едновременно.
Казваше си, че е от притеснение. Но не беше съвсем сигурна.
— Едната ми коза се е изгубила — обясни Лола. — Онази на белите и черни петна.
Сара веднага забрави собствените си тревоги.
— От колко време я няма?
— Нямаше я в стадото, когато Гост го докара преди малко.
Сара взе чинията.
— Ще занеса вечерята на Кейс, а ти иди да търсиш козата. Тя е най-хубавото животно от цялото стадо.
Лола й се усмихна и побърза да се отдалечи.
— Но ако Кейс ми се развика, че съм отишла там сама, ще му кажа да се обърне към теб — извика Сара след нея.
Лола се изсмя в отговор.
Когато стигна до билото, слънцето вече се скриваше зад планините. Както винаги, спокойствието на заобикалящата я земя я плени. Тя спря и се загледа в безкрайната мрежа от каньони.
Грубите линии на скалите бяха по-красиви за нея от всеки зелен хълм.
Над скалите, които заобикаляха долината Лост Ривър, се издигна ястреб. Полетът на птицата беше волен, а дивият му крясък прозвуча като песен в тишината на душата й.
Сара се усмихна, притвори очи и се наслади на момента.
С присвити очи Кейс я наблюдаваше, прикрит зад един близък храст. Трябваше да използва цялото си самообладание, придобито по време на войната, за да не се втурне към нея и отново да я люби.
Защо бе дошла тук? През последните дни правеше всичко възможно, за да го избягва.
— Какво правиш тук? — попита той. Гласът му прозвуча дрезгаво.
Тя се обърна рязко и се втренчи в него, сякаш беше някой див звяр. Или Калпепър.
— Лола търси една от козите си — каза тя отчетливо. — Помоли ме да ти донеса вечерята. Конър и Ют спят.
Е, значи е дошла, защото никой друг не може да дойде.
— Благодаря — каза той.
— Няма защо.
Той се намръщи.
— Не е нужно да се отнасяш с мен като с непознат — каза той рязко. — Определено за теб не съм такъв.
Тя се изчерви, но после внезапно пребледня.
— Къде искаш да оставя вечерята ти? — попита тя глухо.
— Най-добре да не ми я запращаш в лицето.
Сара осъзна, че наистина държи чинията така, сякаш има намерение да я хвърли към него веднага щом той се приближи достатъчно.
— Съжалявам — промърмори тя. — Стресна ме. Мислех, че съм сама.
— Бременна ли си?
Въпросът му беше толкова неочакван, че челюстта й увисна.
— Моля?
— Чу ме добре.
— От всички лошо възпитани…
— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна я той. — Запази лекциите си за Конър.
— Не знам.
— Какво?
— Не знам. Доволен ли си?
— Бях — в продължение на десет минути — смутолеви той, — но това беше преди няколко дни.
— Ако очакваш да водя разговор с теб — каза тя сладко, — престани да говориш на брадата си.
— Мислех, че брадата ми ти харесва, особено когато е между бедрата ти.
Тя потрепери, сякаш я удариха.
— Проклятие! — извика гневно той. — Съжалявам. Нямам право. Но само като си помисля как…
Каквото и да имаше намерение да каже, беше прекъснато от звука на приближаващи се копита.
Кейс се промени на момента — стана студен, далечен, овладян.
— Идвай тук! Бързо и тихо.
Преди още да е свършил, Сара се вмъкна в храсталака при него.
— Носиш ли пушка? — прошепна той.
Сара поклати глава.
— Съжалявам. Не мислех, че ще имам нужда… — започна тя.
— Просто не си помислила. Точка — прекъсна я той. Тя не си направи труда да спори. Беше прав и двамата прекрасно го знаеха. Никой, никой не биваше да се отдалечава на повече от три метра от къщата без оръжие. Но тя беше толкова разтревожена от мисълта, че ще трябва да остане насаме с него, че не бе помислила за нищо друго. Просто се беше втурнала нагоре, за да свърши задължението си възможно най- бързо.
— Иди зад мен — каза той тихо. — На няколко метра по-нататък има пукнатина в скалата, където можеш да се скриеш. Стой там, докато не те повикам.
Сара се втурна натам, грабвайки револвера, който той й подаваше.
Кейс не се обърна да я погледне. Тихите звуци, които се чуваха, когато храстите се жулеха в кожените й дрехи му подсказваха, че тя прави точно това, което й каза.
За първи път!
Тропотът на копита спря.
Надолу по билото имаше само една пътека и карабината на Кейс беше насочена право към нея.
Той се отдръпна по-навътре в храсталака. Докато се движеше, погледът му нито за миг не изпусна мястото, откъдето трябваше да се появят ездачите.
Отляво се чу песен на чучулига. Отдясно долетя отговор.
Той си пое дъх с облекчение и също изсвири като чучулига.
Настъпи тишина.
— Който и да се крие в храсталака — обади се най-накрая един глас, — ние не си търсим неприятности.
— Тогава не си дошъл на подходящото място, Хънтър — извика Кейс. — Тук няма нищо друго, освен
