— Аз ще ги пазя. Ти се върни за…
— Не — прекъсна я той.
— Не можем и двамата да останем тук.
— Аха. Това означава, че ще се върнем и двамата.
— Но останалото сребро…
— По-добре да побързаме — прекъсна я Кейс и се обърна към кожените торби с реали. — Хич няма да ни е лесно да влачим тези торби надолу по заснежените скали.
Зъбите на Сара изтракаха, когато затвори уста. Част от въодушевлението й изчезна, когато погледна към камарата кюлчета и кожените торби, които Кейс измъкваше изпод каменните отломки.
Среброто беше много тежко. Като олово.
— Какво чакаш? — обади се Кейс.
— Да ми поникнат криле.
— Първо ще умреш от студ. Размърдай се, скъпа. Вече трепериш.
Тя му помогна да смъкнат няколко кюлчета по стръмния склон на каньона. После върнаха празните дисаги горе.
Кейс искаше да спрат дотук.
Сара отказа.
Нямаше да тръгне, докато не натовареха и последното кюлче, което бяха открили. Беше търсила среброто твърде дълго, за да го остави сега.
Снегът беше почти спрял, когато Кейс най-после натовари тежкия самар върху Крикет. Малката кобилка на Сара също носеше своята част.
Товарните коне изпънаха уши. Металът беше най-тежкият товар, който някога бяха носили.
Беше станало много студено. Постепенно снегът спря съвсем. Изгря луната. Следите на конете ярко се очертаваха върху искрящия бял сняг.
В устието на каньона нямаше и следа от бандитите.
Сара въздъхна и започна да се отпуска. Когато въодушевлението й постепенно избледня, на негово място дойде горчиво-сладката истина.
Бъдещето на Конър беше осигурено.
Но нейната половина от ранчото „Лост Ривър“ принадлежеше на Кейс Максуел.
— Сигурен ли си, че не искаш да промениш сделката и да вземеш половината от среброто, вместо половината от ранчото? — попита тя след известно мълчание. — Среброто струва много повече.
— Не и за мен.
Тя не го попита отново.
Сара безмълвно яздеше към дома, който вече не беше неин. Обхождаше с поглед земята, за да запомни суровата й красота.
Съвсем скоро спомените щяха да са единственото нещо, което щеше да й остане от ранчото, което обичаше.
Глава 21
Бягай! Каньонът се е наводнил, а той е пиян и зъл и те търси! По-бързо, Конър! Вече си твърде голям, за да те нося!
Сара се стресна и се събуди. Сърцето й биеше бясно. Цялата беше в студена пот.
Пое си дълбоко въздух и се опита да се ориентира.
Над нея грееха звезди. Земята беше покрита със сняг.
Тя изведнъж си спомни къде се намира и защо. По предложение на Хънтър — всъщност това по-скоро беше заповед — тя не остана да нощува в къщата. Когато се стъмни достатъчно, за да не могат да я видят, ако някой наблюдаваше ранчото, тя взе завивките си и излезе навън.
Зад гърба й се издигаше стръмната стена на каньона. От двете й страни имаше храсти. Наоколо имаше доста спънати коне, а техните сетива щяха да усетят всеки натрапник много преди хората да го видят.
Кейс спеше някъде наблизо. Не се виждаше в тъмното, но беше там. Пазеше нея и испанското сребро.
Сара задиша по-спокойно. Въздухът беше студен и чист.
„Било е само кошмар — каза си тя. — Нищо, от което да се плаша. Хал е мъртъв. Конър е в безопасност. Аз съм в безопасност.“
Но въпреки че си го повтаряше непрекъснато, пак изпитваше някаква тревога. Не се беше чувствала така, откакто бе разбрала, че родителите й са мъртви, че братята и сестрите й са мъртви и че Конър може да разчита само на нея за оцеляването си.
Това сребро означаваше, че Конър никога вече няма да бъде гладен, нито пък тя.
Никога няма да й се наложи да се омъжи или да проституира само за да оцелее.
Защо тогава бе толкова изплашена?
Спомни си високата цена, която бе платила за испанското съкровище — ранчото „Лост Ривър“.
Преживявала бе и по-тежки загуби.
Ще преживее и тази.
Някак си.
— Сара?
Гласът на Кейс беше много тих и идваше от някъде съвсем наблизо.
— Будна съм — прошепна тя. — Какво има?
Той изникна от мрака и застана до нея.
— Това щях да те попитам и аз. Мяташе се като риба на сухо.
— Просто сънувах кошмари.
— Наводнението или съпруга си?
— И двете, мисля. Не си спомням много, като изключим страха.
Гласът на Сара още трепереше след преживения ужас.
Без да казва нищо, Кейс седна до постелята й. Нежно я вдигна и я положи в скута си, зави я с едно одеяло и я притисна към гърдите си.
— Понякога е необходимо известно време, за да забравиш кошмара — каза той.
Загубата на ранчото „Лост Ривър“ и смъртта на родителите й не можеха да бъдат забравени. Но тя не отказа утешението, което той й предлагаше. Въздъхна и се облегна на него.
— Погледни наоколо — прошепна той след известно време. — Земята е красива като песента на чучулига.
Не беше необходимо да поглежда. Земята изпълваше очите й, сърцето й, душата й.
— Утре снегът ще се стопи — каза тя тихо, — но дотогава всичко ще блести от белота като коледен ангел.
Спомените сграбчиха сърцето му.
— Вашето семейство също ли слагаше ангел на върха на коледната елха? — попита той.
Сара кимна.
— Това беше любимото ми украшение.
— Емили също най-много харесваше ангела.
От тъгата в гласа му я заболя. Без да казва нищо, тя обви ръце около него.
Снегът блестеше като криле на ангел и още повече подчертаваше красотата на тази земя.
Как би могла да напусне всичко това?
Дишането й отново се учести.
— Още ли те е страх? — попита тихо Кейс.
— Знам каква е разликата между кошмара и хубавия сън.
Той я придърпа по-близо и пъхна главата й под брадичката си. Вдиша аромата на косите й.
В него се бореха нежността и желанието. И двете спечелиха.
— За какво си мислиш? — попита той след малко.
— За земята, за среброто, за Конър.
