Соколът прибра крилете си и притихна.
Балетите и рицарите, които съпровождаха Ерик, се спогледаха крадешком. Необичайната му способност да се разбира с дивите животни и птици неизменно предизвикваше изумление и подозрения. Макар че никой не се осмеляваше да го нарече открито магьосник, много хора тайно го смятаха за такъв.
— Кротко, красавице — нежно каза Ерик и погали птицата с голата си ръка. На другата имаше дебела кожена ръкавица, за да предпазва китката му от ноктите на сокола по време на лов.
— Роби — обърна се Ерик към кучкаря, — отведи хрътките и хората ми в гората. Нарушавате спокойствието на Амбър.
Амбър понечи да се възпротиви, но един поглед от Ерик я накара да замълчи. Без да каже и дума, тя изчака шумното изтегляне на кучетата, конете и хората обратно към гората.
— Как е непознатият? — попита без предисловия Ерик.
— По-добре от твоята хрътка.
— Може би следващия път Непослушко ще се подчини на командата на Роби.
— Съмнявам се. Младите, незрели мъжки същества като него притежават много хъс, но малко ум.
— Щях да се обидя, ако не бях голям и зрял мъж — каза той.
Амбър ококори очи.
— Нима? Откога, милорд?
Усмивката на хубавото му лице светна и угасна за миг. Без да каже нищо, той зачака вести за големия и зрял мъж, който лежеше в леглото й.
— Той се пробуди — каза тя.
Дясната ръка на Ерик хвана държката на меча, с който не се разделяше никога.
— Как се казва? — попита той.
— Не си спомня.
— Какво?
— Не си спомня никакви имена от миналото си, дори своето собствено.
— Хитра лисица — отбеляза Ерик. — Знае, че е в ръцете на врага си и…
— Не — прекъсна го Амбър. — Той изобщо не знае дали е норманец или саксонец, дали е слуга или господар.
— Да не е омагьосан?
Амбър поклати глава. Тежестта и блясъкът на кичурите, които се спуснаха по раменете и пред лицето й й напомниха, че още не е успяла да сплете както трябва косите си. Тя тръсна раздразнено глава, вдигна качулката на пелерината, за да ги скрие и каза:
— Не открих нищо подобно.
— Какво друго почувства?
— Смелост. Сила. Чест. Щедрост.
Ерик вдигна вежди.
— Светец — сухо обобщи той. — Каква изненада.
Амбър си спомни твърде непривичното за един светец желание на Дънкан да я притежава и по високите й скули изби ярка руменина.
— Имаше и объркване, и болка, и страх — рязко каза тя.
— Ах, тогава значи е човек. Какво разочарование.
— Ти си истински дявол, Ерик, син на Робърт от Севера!
Ерик се усмихна.
— Благодаря. Приятно е поне някой да оценява характера ми.
Амбър се помъчи да сдържи смеха си, но не успя.
— Какво друго? — попита той.
Веселието й се стопи.
— Нищо.
— Какво?
— Нищо.
Соколът разпери криле, доловил безпогрешно раздразнението на господаря си.
— Защо е дошъл в Спорните земи? — попита строго Ерик.
— Не си спомня.
— Накъде се е запътил?
— Не знае.
— Дължи ли вярност на някой господар, или е свободен рицар?
— Не знае.
— По дяволите! — изсъска Ерик. — Малоумен ли е?
— Не! Просто не помни нищо.
— Ти докосна ли го, за да провериш дали казва истината?
Амбър си пое дълбоко дъх и кимна.
— Какво почувства?
— Когато се мъчи да си спомни нещо, чувствам объркване. Ако продължи да се опитва, блесва ослепителна светлина и остра болка…
— Като мълния?
— Би могло да се каже — каза тя.
Очите на Ерик се присвиха и се превърнаха в две тесни кехлибарени цепки.
— Какво има? — попита той след миг мълчание. — Никога досега не си била толкова неуверена.
— Никога досега не си ми водил мъж, намерен в безсъзнание в Каменния пръстен.
— Това укор ли е?
Амбър въздъхна.
— Извинявай. Откакто го доведе, почти не съм спала. Беше ми много трудно да го върна от мрака.
— Да. Виждам това по сенките под очите ти.
Тя се усмихна отпаднало.
— Амбър, какъв е той? Приятел или враг?
Точно от този въпрос се бе страхувала.
— Приятел — прошепна Амбър. Но честността и привързаността й към Ерик я принудиха да добави: — Поне докато възвърне паметта си. Тогава ще стане отново това, което е бил преди да го доведеш при мен. Приятел, враг или свободен рицар, необвързан с никого.
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш за него?
— Той не е престъпник, нито звяр, който яде себеподобните си. Беше мил с мен, въпреки страха си.
Ерик изръмжа.
— Но?
— Но ако паметта му се върне, възможно е вече да не се смята за наш приятел. А може и да се окаже някой отдавна изчезнал братовчед и да се зарадва, че най-после си е у дома. Той и само той ще каже.
— Ако си възвърне паметта…
Ерик мълчаливо погали лъскавия гръб на сокола, обмисляйки думите й. Не можеше да се отърве от натрапчивото чувство на безпокойство. Нещо не беше наред. Знаеше го. Само че не знаеше какво точно.
— Ще си я възвърне ли? — попита той.
— Не знам.
— Помъчи се да отгатнеш.
Амбър потръпна. Не искаше да мисли какво би станало, ако паметта на Дънкан се върне. Ако се окажеше любим и враг в едно…
Не искаше да мисли и за обратната възможност. Не възвърнеше ли паметта си, Дънкан нямаше да намери покой, щеше да обезумее от напразни опити да си спомни незапомнени имена и неизпълнени обети, щеше да се измъчва, че е станал клетвопрестъпник.
