Недокоснатата

Сърцето й се вледени. Не можеше да причини такава болка и такова безчестие дори на враг, нито на мъжа, който бе откраднал сърцето й с едно докосване, с една усмивка, с една целувка.

— Аз… — Гласът й се прекърши.

— Да, малката ми? — попита Ерик, обезпокоен от странния й златист поглед.

— Не знам — каза тя с треперещ глас. — Може да ни сполетят толкова много злини. И толкова малко добро.

Живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.

— Май е най-добре да отведа непознатия в Стоун Ринг — каза Ерик.

— Не.

— Защо?

— На шията му има свещен кехлибар. Той е мой.

Непоколебимостта в гласа й едновременно изненада и разтревожи Ерик.

— Ами ако си възвърне паметта? — попита той.

— Какво от това?

— Може да се окаже опасен.

— Щом такава е божията воля…

Гняв пламна в гърдите на Ерик. Соколът изпищя, а конят му захапа юздата и подскочи неспокойно. Ерик укроти жребеца и успокои птицата, без нито за миг да откъсва поглед от немигващите очи на Амбър.

— Не те разбирам — каза той. — Ще изпратя валетите си да вземат този мъж веднага щом свърши ловът.

Амбър рязко вдигна глава.

— Както желаете, господарю.

— Проклятие, да не си обладана от духове? Просто се опитвам да те предпазя от един мъж без име.

— Той има име.

— Ти ми каза, че не си спомня името си.

— Така е — отвърна тя. — Аз му дадох име.

— Какво име?

— Дънкан.

Ерик отвори уста, сетне я затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха.

— Защо точно Дънкан?

— Трябваше да го кръстя някак. „Тъмен воин“ му приляга.

— Дънкан — каза с равен глас Ерик.

В далечината се чу рог — хрътките бяха пуснати да подгонят птиците, да ги подплашат и да ги накарат да излетят в небето, където щяха да ги погнат соколите на рицарите. Чул призива на ловния рог, соколът на седлото на Ерик изписка разочаровано.

Писък на друг сокол чучулигар отекна високо над главите им. Ерик вдигна очи и се взря в ясното небе с поглед, хищен като поглед на ловджийски сокол.

Малката, свирепа птица се спусна като мълния надолу, развявайки след себе си сребърните каишки, които блестяха на слънчевата светлина. След няколко мига соколът и жертвата му изчезнаха зад едно скалисто възвишение, но Ерик и за миг не се съмняваше кой е излязъл победител.

— Касандра ще се сдобие с вкусна яребица още преди аз да съм хванал и една дива патица — отбеляза той. — Дева Мариан лети с обичайната си смъртоносна грация.

Амбър затвори очи и въздъхна скришом, доволна, че Ерик се е отклонил от неудобната тема за странника, когото беше нарекла Дънкан.

— Касандра ще дойде при теб за вечеря — каза той. — Аз също. Бъди тук. Погрижи се мъжът, когото наричаш Дънкан, също да е тук.

Амбър впери поглед в студените, топазени очи на вълка, който живееше спотаен в нейния приятел от детинство, и вирна брадичка. Отвръщайки на погледа му с присвити очи, не по-малко студени от неговите, тя кимна.

— Слушам, господарю.

Усмивката на Ерик проблясна за миг под тъмнозлатистата му брада.

— Имаш ли още от пушения елен?

Амбър кимна.

— Добре — каза той. — Защото ще бъда гладен.

— Ти винаги си гладен.

Ерик се разсмя, пое сокола на китката си, пришпори жребеца и препусна в галоп към гората. Озарена от слънчевата светлина, косата му приличаше на златен огън, а конят му — на сива буря.

Амбър остана загледана след тях, докато не се скриха от очите й. Когато понечи да се върне в къщата, соколът чучулигар се издигна с нов крясък към небето в търсене на втора жертва. Амбър вдигна глава и се ослуша, но не чу тропот на копита. Явно Касандра, за разлика от Ерик, щеше да изчака да свърши лова, за да говори с нея.

С въздишка на облекчение тя се прибра в къщата и тихичко затвори вратата. После също толкова тихо я залости с една дебела дървена греда. Така никой нямаше да може да влезе, освен ако не насечеше вратата с брадва.

— Дънкан? — промълви Амбър. Никакъв отговор.

Страх впи острите си нокти в сърцето й. Тя се спусна към леглото и дръпна завесите на балдахина.

Дънкан лежеше обърнат на една страна, с отпуснато тяло и затворени очи. Амбър протегна ръка и докосна челото му. От устните й се изтръгна въздишка на огромно облекчение. Сънят му беше дълбок, но нормален.

Контрастът между здравите, мощни очертания на раменете му и фината дантела на ленения чаршаф я накараха да се усмихне. Тя нежно отмахна косата от челото му, наслаждавайки се на топлата му, гладка кожа.

Дънкан се размърда, но не за да се обърне, а за да се премести по-близо до нея, примамен от допира й. Ръката му намери нейната, обгърна я и я задържа до челото му. Амбър понечи да се отдръпне, но той я притисна по-силно.

— Не — прошепна тя, усетила, че започва да се събужда, и го погали по бузата с другата си ръка. — Спи. Дънкан. Оздравявай.

Дънкан потъна отново в сън, но не пусна ръката й. Амбър изрита обувките от нозете си и приседна на ръба на леглото, опитвайки се да се пребори с изтощението от последните дни и нощи.

Не можеше да спи, не още. Трябваше да мисли, да търси, да намери онази едничка нишка в оплетените им съдби — нейната и на Дънкан, — която може да ги поведе към честит живот, вместо към преждевременна смърт.

Всичко е в неговата памет. Или в безпаметството му.

Всичко е в предсказанието.

Да. Предсказанието. Трябва да се погрижа нищо повече от думите му да не се сбъдне. Боя се, че сърцето ми вече е отнето, но тялото и ума ми не са.

Нещата трябва да останат такива. Не бива да го докосвам.

Но при самата мисъл дълбоко у нея се надигна мълчалив вик на протест. Докосването до Дънкан бе най-върховното удоволствие, изпитвано от нея, Недокосваната.

Той е забранен за мен.

Не. Между нас е забранено само докосването на влюбените. Само така тялото ми ще си остане каквото е.

Недокоснато.

И предсказанието няма да се сбъдне.

Умората най-после превзе Амбър. Клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна назад. Беше заспала още преди главата й да докосне възглавницата. Почувствал тялото й до себе си, Дънкан се размърда, прегърна я и потъна отново в оздравителен сън.

Сгушена в люлката на тези забранени за нея обятия, Амбър се потопи в дълбините на най-спокойния и блажен сън в живота си.