— Как ми се иска да го бях видял — промърмори той. И наистина му се искаше.
Мнимият пилигрим изсумтя. Изражението му недвусмислено показваше, че спокойно е можел да мине и без да вижда Шотландския чук в действие.
— Какво стана после? — попита Ерик.
— Бандитите, дето останаха живи, побягнаха като подплашени сърни. Вещицата и Шотландския чук отпрашиха в галоп.
— Към крепостта?
— Не. В обратната посока. Аз пък веднага дотичах тук да ви известя, че съм видял Шотладския чук и да си получа наградата.
Ерик сведе поглед към острието на камата, без да каже нищо.
— Не ми ли вярвате? — тревожно попита разбойникът. — Той беше, казвам ви. По-едър от повечето мъже, тъмнокос, светлоок и як като бик.
Дългите пръсти на Ерик въртяха лениво блестящата кама.
— И друг път съм го виждал — побърза да го увери разбойникът. — Бях в Блакторн, когато Шотландския чук се би с Доминик льо Сабр. Главата си залагам, че беше същият.
— Да — кимна Ерик. — Вярвам, че си видял Шотландския чук.
— А наградата, господарю?
— Да — каза меко Ерик. — Ще ти дам достойна награда за свършената работа.
Крилете на сокола изведнъж се разпериха и това накара разбойника да отстъпи стреснато назад. При рязкото движение всичките седем хрътки вирнаха глави и се вторачиха в него.
Разбойникът замръзна на мястото си.
— Алфред! — извика Ерик.
Рицарят се появи незабавно.
— Слушам, господарю!
— Донеси тридесет сребърни монети.
— Веднага, господарю!
Ерик наблюдаваше разбойника с нетрепващ взор. Мъжът се размърда неспокойно.
— Имам една малка молба, добри човече — меко каза Ерик.
— Да?
— Изпразни торбите, които носиш.
— Какво?
— Чу какво казах. Изпразни ги. Веднага.
Гласът на Ерик бе все така мек, ала сега вече разбойникът разбра какво се крие зад тази любезност. Пред него стоеше не някакво мекушаво аристократче, а воин, в чиито жълтеникаво кафяви очи горяха адски огньове. С разтреперани движения мъжът започна да изпразва торбичките, които бе завързал под дрехите си.
Ерик посочи с върха на камата една маса близо до мястото, където беше застанат разбойникът. Той намръщено нареди на масата съдържанието на първата торбичка — две ками със сребърни дръжки и стоманени остриета, по които имаше петна от засъхнала кръв.
От втората торбичка излязоха три сребърни гребена, чиято изящна украса подсказваше, че някога са кичили главите на богати дами. Дълъг, светъл кичур коса се бе заплел в единия от тях, сякаш гребенът е бил изтръгнат със сила от нечия женска глава.
Ерик чакаше с привидно безразличие, но очите му не пропускаха нищо.
На масата се появиха хляб, месо, сирене и няколко медни монети. Разбойникът вдигна глава, видя мрачния поглед на Ерик и изруга под носа си. Още една торба беше изпразнена на масата. В нея вече имаше купчина сребърни монети и една единствена златна.
— Това е всичко — измърмори мъжът.
— Не съвсем.
— Господарю, празен съм като вдовишка утроба!
Ерик скочи на крака толкова бързо, че на разбойника не му остана време да побегне. Само до преди миг младият лорд седеше спокойно отпуснат на стола си. А сега едната му ръка бе сграбчила мръсната коса на мъжа, докато другата притискаше върха на сребърната кама към кирливата му шия.
— Нима искаш да умреш, без да си получил опрощение за греховете, когато на устните ти още да парят лъжите, които наговори? — тихо попита Ерик.
Погледите им се срещнаха за миг, но този миг бе достатъчен на разбойника да се убеди, че би предпочел да се гледа със самия сатана, отколкото с магьосника, който се взираше в него в момента.
— Аз… аз… — заекна той.
— Кехлибарът. Извади го.
— Какъв кехлибар? Не съм толкова богат, че… ау-у-у!
Поредната лъжа бе прекъсната от върха на камата, който рязна лекичко плътта на разбойника. Ръцете му тутакси затърсиха под наметалото. Появи се нова торбичка, която бе развързана начаса. Отвътре се изтърколи счупена гривна и заблестя на масата със златисто сияние.
Кехлибар, бистър и лъчист. Кехлибар, какъвто можеше да си позволи само много богат лорд.
В тишината отекнаха забързаните стъпки на Алфред, които се приближаваха към голямата зала. Когато видя камата, опряна в гърлото на разбойника, рицарят се поколеба само за миг. В следващия в собствената му ръка светна голям боен кинжал.
— Донесе ли парите? — попита Ерик.
Мекият му тон накара Алфред да потръпне. Прииска му се да се изпари от салона.
На часа.
— Да. Тридесет сребърника.
— Чудесно. Дай ги на този „пилигрим“.
Алфред изсипа монетите в треперещата ръка на разбойника.
— Имаш ли име? — попита го Ерик.
— Б-боб.
— Боб Негодника, може би?
Разбойникът пребледня. По лицето му изби пот.
— Всеки в Спорните земи знае — каза спокойно Ерик, — че жената, на чиято китка е била тази гривна, е под моята закрила.
— Тя е жива и здрава, господарю, кълна се в душата на майка си.
— Знае се и какво наказание очаква всеки, който се осмели да я докосне. Алфред, отведи Боб при свещеника да се изповяда. После го доведи тук.
Мъжът се обърна в опит да побегне. Ерик протегна крак бързо като атакуваща змия. Разбойникът се простря по очи в нозете.
— Не ме карай да съжалявам, че проявих милост към теб — каза Ерик.
— Милост? — повтори като зашеметен разбойникът.
— Да, негоднико. Милост. По закон имам право да отсека ръцете ти, да отрежа тестисите ти и да одера кожата от гърба ти, сетне да изкормя червата ти, да насека тялото ти на четири и да освя дявола да се храни с клетата ти непричестена душа чак до второто пришествие на Христос.
Разбойникът възкликна ужасено.
— Но аз съм милостив — продължи Ерик. — Ще се погрижа да бъдеш изповядан и обесен на здраво въже — участ, много по-добра от участта на жената, чиято коса е останала на онзи сребърен гребен, и чиято кръв е почернила камата ти.
Разбойникът потръпна ужасено.
— Ти си магьосник! Само магьосник може да знае тия работи.
— Дай сребърниците и останалите вещи на това изчадие на капелана за бедните — нареди Ерик на Алфред.
— Слушам, господарю.
Рицарят се наведе, сграбчи разбойника за яката и го повлече към вратата. Беше вече на прага, когато Ерик го повика.
