— Алфред!
Той се спря и погледна през рамо.
— Да, господарю?
— Когато приключиш, изгори въжето.
Амбър слезе от коня, преди Дънкан да успее да заобиколи своя, за да й помогне. Коленете й се огънаха лекичко, но след миг поеха тежестта й без повече протести.
Дънкан стисна челюст. Очевадно бе, че Амбър вече отбягва допира му. Не че я обвиняваше. Вместо да я въведе внимателно и нежно в тайните на любовното единение, той я бе обладал с настървеността на разгонен бик.
— Благодаря, Егберт — каза Амбър, когато валетът пристъпи до нея и пое юздите на коня й. — Ерик върна ли се от Сий Хоум?
— Да. Чака ви в дневната на горния етаж. Побързайте. В особено настроение е.
Дънкан се обърна и изгледа валета с озадачена гримаса.
— Какво значи това? — попита той.
— Преди по-малко от час нареди да обесят един мъж.
Амбър се извъртя към него толкова бързо, че качулката на пелерината й падна и отдолу се показа разрошената й коса.
— Защо? — рязко попита тя.
— В торбата му имало кехлибарена гривна. Говори се, че била ваша.
Един бърз поглед към лявата й китка потвърди опасенията й. Там, където трябваше да има три реда кехлибар, сега имаше само два. Покрай вълнението от битката и от онова, което последва след нея, изобщо не бе забелязала загубата на гривната.
— Разбирам — каза тихо тя.
Сетне хвана полите си, прекоси забързано малкия двор на крепостта Стоун Ринг и се изкачи до портала. Вратата беше отворена, сякаш някой вътре очакваше с нетърпение пристигането й.
Дънкан я настигна малко преди входа на залата. Влязоха в работната стая на Ерик заедно.
Гледката, която ги посрещна, съвсем не беше окуражаваща. Макар че само соколът и една от хрътките бяха удостоени с привилегията да са на топло край своя господар, безпокойството им напълно красноречиво говореше за настроението на Ерик.
— Какво чувам за някакъв разбойник, който бил обесен? — попита Амбър преди Дънкан да успее да отвори уста.
След миг мълчание Ерик остави ръкописа, който четеше и изгледа първо нея, после Дънкан.
— Обесване — каза спокойно той — е наказанието за всеки, дръзнат да докосне онова, което е забранено.
Амбър си пое рязко, шумно дъх. Дънкан бе сторил много повече от това да я докосва.
И Ерик някак си беше разбрал.
Ерик пъхна ръка под ръкописа, извади една кехлибарена гривна и й я подаде.
— Твоя е, струва ми се.
Амбър кимна.
Потайният светлокафяв поглед се обърна към Дънкан.
— Чух, че си се бил добре — каза Ерик. — Приеми моята благодарност.
— Бяха просто неколцина бандити — отвърна Дънкан.
— Били са десет срещу един. С дървени сопи и ножове, и коварни като вълци. Изнасилили са и са убили поне една благородна дама и са се справили с трима рицари. Още веднъж ти благодаря.
— Може ли да говоря с теб насаме, господарю? — попита Дънкан.
— Последният, който ми отправи такава молба, свърши зле — каза Ерик, като се усмихна леко. — Но за теб имам много по-високо мнение. Мъже с твоите воински умения се срещат твърде рядко.
Дънкан се обърна към Амбър, очаквайки от нея да излезе. Тя обаче отвърна на погледа му, без да направи и крачка към вратата.
— Амбър? — спокойно попита Ерик. — Ще ни оставиш ли?
— Не. Предстоящият разговор ме засяга пряко.
Ерик вдигна вежди и погледна Дънкан, който изобщо не го забеляза. Мрачните му лешникови очи бяха вперени в Амбър.
— Исках да ти спестя преразказа — тихо каза той.
— Защо? Всичко бе сторено и от двама ни.
— Не — горчиво поклати глава Дънкан. — Сторих го сам. Преди Амбър да отвори уста, за да се възпротиви, Дънкан се обърна към Ерик.
— Моля да ми позволиш да взема ръката на твоята васалка — мрачно каза той.
Соколът нададе странен, ликуващ вик, който прозвуча доста стряскащо от кривия му, хищен клюн.
— Дадено — отвърна без колебание Ерик.
— А мен няма ли да попиташ? — намеси се Амбър.
Развеселена усмивка смекчи строгото му лице.
— Ти вече даде своето съгласие.
— Кога? — наежи се тя.
— Когато легна с Дънкан — не й остана длъжен Ерик. Амбър пребледня, сетне се изчерви.
Дънкан пристъпи напред и застана между тях.
— Тя не е сторила нищо — заяви той.
Усмивката на Ерик се изпари.
— Амбър — обърна се тревожно към нея той, — Дънкан изнасили ли те?
— Не!
— Тя беше невинна — каза Дънкан. — Аз — не. Вината за това, което стана, е изцяло моя.
Ерик премести без нужда една страница от ръкописа, за да прикрие доволната си усмивка.
— Не желая да слушам никакви приказки за вина — каза той след миг, като вдигна отново поглед. — Няма да искам откуп за стореното.
— Много щедро от твоя страна — отбеляза Дънкан.
— Ти искаш Амбър. Амбър също те иска. — Ерик сви рамене. — Няма причина да не се ожените, напротив — има достатъчно причини това да стане. Сватбата ще се състои незабавно.
Сенките в паметта на Дънкан се раздвижиха, зазвучаха неясни гласове, които му повтаряха, че не бива, че не може — че ще стане клетвопрестъпник, ако се ожени за Амбър.
Същото щеше да се случи, ако не се оженеше за нея. Той бе дал дума на Ерик.
Дънкан затвори очи, опитвайки се да се пребори с онази част от себе си, която настояваше, че съществува основателна причина да не се ожени.
Едно име изплува в съзнанието му подобно на лунно отражение в езерни води, заблещука сред тъмата на паметта му, затрепка сред мрачните сенки, които се движеха неспирно и ту го скриваха, ту го показваха…
Само това. Нищо повече. Едно име от неговото проклето, забравено минато.
Едно име предупреждение, причина да не се жени.
Но това бе причина, предупреждение и име от времето преди да отнеме невинността на Амбър и да й даде в замяна единствено болка.
Нечии пръсти, по-студени и от есенния вятър навън, стиснаха китката му. Ръката на Амбър. Дънкан сведе поглед към потъмнелите й очи и усети как по гръбнака му пробягват ледени тръпки.
Тя се страхуваше.
— Амбър — промълви той с тих, предрезнял глас, — женени или не, аз никога повече няма да те докосна, ако сама не ме помолиш. Кълна се!
В очите й набъбнаха сълзи, които още повече подчертаваха и тъгата, и красотата й. Когато поклати
