Дънкан съзря късчетата тъма, заровени дълбоко в ясните й очи, и по гръбнака му пробяга хладна тръпка. Инстинктите му застанаха нащрек, предупреждавайки го, че у тази жена се крие заплаха — така, както в ярките цветове на залеза се крие черна нощ.
После изведнъж разбра. Мракът, спотаен дълбоко у Касандра, не беше злонравие. Беше Познанието.
И то бе опасно.
— Може ли да прегърна зетя си? — попита Касандра.
Ако Дънкан бе изненадан, то останалите бяха направо шокирани, включително Ерик.
— Разбира се — каза Дънкан.
Касандра пристъпи към него, постави ръце на раменете му и широките, надиплени ръкави на роклята й се разпериха алени върху яркозелената му риза. Въпреки че беше висока жена, трябваше да се надигне на пръсти, за да стигне до лицето на Дънкан.
— Това е истината на миналото — каза тя, като го целуна по лявата буза. После целуна и дясната. — Това е истината на настоящето.
Дланите й се притиснаха към двете му страни като менгеме.
— Животът ти се простира между миналото и настоящето — промълви тихо, но отчетливо тя.
Дънкан се взря напрегнато в Посветената жена, чиито хладни ръце изгаряха лицето му като нажежени железа, и чиито сиви очи заставяха всяка частица от него да я слуша. Дори и сенките.
Най-вече сенките.
— Отхвърлиш ли истината на миналото или истината на настоящето, ще се самоунищожиш, все едно че си разсякъл главата си на две с меч — предупреди го Касандра.
Всички рицари наоколо започнаха да се кръстят боязливо.
— Спомни си тези думи, когато миналото се завърне и ти се стори, че превръща настоящето в лъжа — продължи тя с повелителен тон. — Спомни си ги.
Когато понечи да се отдръпне, Дънкан я сграбчи за китката и я задържа.
Ерик светкавично пристъпи напред, но бе спрян от чифт ясни сиви очи.
— Какво знаеш за моето минало? — тихо попита Дънкан.
— Нищо, което би могло да ти донесе облекчение.
Дънкан погледна към Амбър. Тя не каза нищо, само постави длан върху ръката на Касандра.
— Какво знаеш за моето минало? — попита отново той.
— Нищо, което би могло да ти донесе облекчение — повтори възрастната жена.
Дънкан продължаваше да стиска ръката й и да я гледа изпитателно.
— Тя казва истината — намеси се Амбър. Пръстите му се разтвориха и освободиха Касандра. Усмивката й бе едновременно съчувствена и развеселена от самоувереността му. Малцина се осмеляваха да се усъмнят в искреността на една Посветена.
— Постъпваш мъдро, като се вслушваш в думите на своята съпруга — хапливо каза тя. — Гледай да го правиш и по-нататък, когато вече знаеш и миналото, и настоящето.
После се обърна към Ерик.
— С твое позволение, господарю, ще си вървя. Има едно новородено бебе, което се нуждае от мен повече от тази двойка младоженци.
— Разбира се, Посветена — кимна Ерик. — Няма нужда да ми искаш позволение.
— Но на мен ми е приятно да го правя.
— Нима?
— Естествено — сухо отвърна Касандра. — Кога друг път чуваш какво ти говоря?
Рицарите избухнаха в смях, защото добре знаеха, че техният господар е твърдоглав като неопитомен жребец. Най-силно се смееше Ерик, защото се познаваше по-добре от тях.
Дънкан се възползва от всеобщото веселие, за да се наведе към Амбър и да я попита тихо:
— Ти знаеш ли това, което знае Касандра?
— За твоето минало ли?
— Да.
— Знам, че тя рядко греши.
— Тоест?
— Тоест в твоето минало няма нищо, което може да те направи щастлив в настоящето.
— Сигурна ли си?
— Попитай себе си, не мен — отвърна тя.
— Но аз не знам нищо.
— И не желаеш да знаеш. Не и сега, когато си вече женен.
Дънкан присви очи и отвори уста да каже нещо, но Амбър го изпревари.
— Нима искаш да прекараш първата си брачна нощ, задавайки въпроси, чиито отговори със сигурност ще те направят нещастен? — попита тя.
— Със сигурност?
— Да.
Мрачната увереност в очите й накара Дънкан отново да потръпне, обзет от странен хлад.
— Амбър?
Амбър притисна пръсти към устните му, заключвайки всички незададени още въпроси, на които не искаше да отговаря.
— Не би ли предпочел вместо да задаваш въпроси, които никой от двама ни не желае да чуе — прошепна тя, — да отведеш съпругата си в спалнята, за да сложите началото на своето бъдеще?
14
Когато Дънкан въведе Амбър в стаята, която слугите набързо, но успешно бяха превърнали в младоженска спалня, от устните й се отрони възклицание на приятна изненада.
— Прекрасна е! — обяви тя.
Стаята бе предназначена за господарката на крепостта, но си стоеше празна, защото Ерик все още не се бе оженил. Във въздуха се носеше екзотичния аромат на смирна, пръскан от газените лампи, чиито ярки, нетрепващи пламъци превръщаха мрака в златиста светлина. Цепениците, които горяха в огнището до вътрешната стена, бяха толкова сухи и здрави, че през тесния комин не се издигаше почти никакъв дим.
— И разкошна! — добави Амбър, като се засмя и се завъртя около себе си. Златистата й рокля се развя и заблестя като жива.
Дънкан с усилие се сдържа да не сграбчи в прегръдките си това кехлибарено момиче, което изгаряше кръвта му по-силно и от огън. Знаеше, че не бива даже да я гледа, камо ли да се доближава до нея и да потапя отново коравата си мъжественост в нейната женствена мекота.
Беше прекалено рано. Той бе прекалено груб, прекалено воин за нежната, крехка Амбър. Ако я обладаеше отново и отново видеше кръвта й по тялото си… Не знаеше какво би правил тогава.
Мълчанието на Дънкан и намръщеното му изражение помрачиха радостта на Амбър.
— Не ти ли харесва? — попита угрижено тя, като разпери ръка.
— Харесва ми.
— Изглеждаш тъй мрачен. Да не би… да не си спомняш нищо?
— Да.
Амбър пребледня от страх.
— Какво си спомняш? — попита плахо тя.
— Твоята кръв по моето тяло.
От облекчение едва не й прималя.
— О, това ли? Това беше нищо.
— Това беше твоето целомъдрие!
