— Дънкан, моля те.
— За какво ме молиш? Ти трябва да ми кажеш, безценна Амбър. Аз не съм магьосник, та с едно свое докосване да прозра в душата ти.
— Боли — промълви тя.
— Къде?
— Мястото, което измъчваш.
— И къде е то? — попита той.
— Между… между краката ми.
— А-ха.
Усмихнат, Дънкан се надигна, извъртя се и дъхът му обля глезените й.
— Така по-добре ли е? — попита той.
От устните на Амбър се отрони звук, който бе напълно неразбираем, но в който звучеше отчаяна нотка.
— Не? — Дънкан се усмихна. — Може би тогава те боли тук.
Този път топлият му дъх погали коленете й.
— Тук? — попита той.
— Не — пресипнало каза Амбър.
Но сега и тя се усмихваше, защото, докато се преместваше, Дънкан се бе докоснал неволно до нея. И макар този допир да бе лек като дъх, той я озари като изгрев след тъмна нощ, докосна всяка частица от нея, за да й помогне да опознае и своя съпруг, и самата себе си.
Прелестите на неговата невяста изпълваха Дънкан с наслада, която изненадваше дори него самия. Въпреки че го изгаряше неистова жажда, тя бе сякаш окована от още по-ситната му жажда да опознае чувствената вещица, която лежеше пред него и го наблюдаваше с премрежени очи.
Сега, когато знаеше това, Амбър вече не се боеше толкова от участието си в тази любовна игра, чиито правила бяха за нея напълно неизвестни. И вече не се боеше, че Дънкан няма да я люби.
Защото, окована, жаждата му се разгаряше още по-силно.
— Сигурна ли си, че не е и тук? — попита Дънкан. — Чувал съм, че женските колене са много чувствително място.
Думите му бяха съпроводени с още една въздушна ласка, която накара Амбър да изстене, защото този път бе усетила между коленете си не само дъха, а и мустаците му.
— Хареса ли ти това? — попита той.
Тя кимна и светлината на лампите потръпна като тяло на влюбен в дългите й коси.
— Не можах да те чуя — каза Дънкан.
— А аз не мога да те почувствам — отвърна Амбър, като го гледаше през полуспуснатите си клепки.
— Сделка ли ми предлагаш, съпруго?
— Да.
— Тогава ми кажи къде точно те боли и аз ще те излекувам.
Амбър отвори уста, но не успя да каже нищо.
— Не… не мога — прошепна тя.
Дънкан видя руменината, плъзнала по лицето и дори по шията й, и разбра.
— Все забравям — каза с приглушен глас той. — Ти летиш толкова бързо, тъй нависоко, а само до преди часове беше девица. Прости ми.
— Само ако ме докоснеш.
Дънкан вдигна глава, взря се в очите на своята невяста и видя в тях собствената си жажда. Въпреки че не я докосваше.
— Ти ме желаеш — промълви той.
Гласът му бе толкова изненадан, че на Амбър й се прииска и да се разсмее, и да го зашлеви.
— Нали точно това ти казвах? — възкликна тя.
— Но аз мислех, че чувстваш само моето желание.
— Понякога, мой тъмен воине, си много твърдоглав.
Дънкан се усмихна и лекичко прокара опакото на дланта си по триъгълника от тъмнозлатисти косъмчета.
— Тук ли те боли? — попита приглушено той.
Звукът, който се отрони от устните й бе сподавен стон. Свиването на коляното — мълчалива покана за още по-голяма близост.
Но Дънкан искаше нещо повече. Нуждаеше се от нещо повече. Трябваше да бъде напълно сигурен, че в нея гори собственото й желание, не неговото.
— Ако ме искаш в своята топла крепост, трябва да отвориш портите сама.
След един миг колебание и една сподавена въздишка Амбър разтвори леко крака.
— Още — прошепна той.
Тя се подчини, въпреки че по бузите й отново бе плъзнала ярка руменина.
С няколко резки, нетърпеливи движения Дънкан съблече ризата си и я хвърли на пода. Жадният, възхитен поглед на невястата му разпали още повече буйния пожар в кръвта му.
Разпалваше го и тялото й, което лежеше полуразтворено пред него, кожата й, която сияеше като бисер върху тъмната покривка на леглото.
Но и това не му бе достатъчно.
— Още — повтори той.
— Дънкан…
Думата бе и протест, и молба да престане да я измъчва.
Изящните й бели бедра се разтвориха още малко. Цялото й тяло трепереше. С всяко движение се чувстваше все по-уязвима, по-безпомощна.
Дънкан се наведе да я погали и чак сега видя едва забележимите розови петна по иначе безупречната кожа от вътрешната страна на бедрата й. Когато осъзна откъде са се появили, устните му се сгърчиха в гримаса на горчиво разкаяние.
— Твоята крепост все още е непристъпна — каза той. — Портата трябва да бъде широко отворена. Много широко.
Бузите й пламнаха.
— Защо? — прошепна тя.
— Миналия път аз я разтворих насила — тихо отвърна Дънкан.
— Не е вярно.
— Вярно е! — извика той. — Виждам следите, оставени от ръцете ми.
— Но…
— Ако наистина ме искаш в себе си, трябва да ме пуснеш доброволно. Водена само от собственото си желание.
При мисълта да почувства отново Дънкан в себе си, да усети как екстазът разтърсва тялото му, как вълните на този екстаз бавно замират вътре в нея, Амбър потрепери. Дълбоко в нея пламна буен огън, гореща влага опари бедрата й. Със сподавен стон тя се разтвори докрай, водена само от собственото си желание.
Пламъкът в очите на Дънкан бе като страстна милувка. Амбър почувства как мрежата от огън се затяга около тялото й, как го разтапя, за да го подготви да приеме нейния тъмен воин. Нозете й отново потръпнаха, сякаш Дънкан бе вече в нея, сякаш се бе слял с нея.
— Не съм способен да опиша с думи колко си красива — прошепна Дънкан.
— Тогава ме докосни и аз ще разбера.
— Да. Аз също.
Дългият му пръст се плъзна бавно, дълбоко в нея, за да изпита силата и истинността на желанието й. Амбър изстена и потрепери, сякаш я бе шибнал с камшик.
Ала не болка, а удоволствие бе причината за тази реакция и Дънкан знаеше това така, както го знаеше и Амбър. Сладостна топлина изригна изпод пръста, който я галеше, и се изля в дланта му.
Нейното желание, нейната жажда, нейната нужда.
