— Как го нарекоха?
— Дънкан — отвърна Саймън.
— Защо?
— Защото е тъмен и е воин. Поне така ми обясни Ерик.
— А обясни ли ти как Дънкан е загубил паметта си?
— Не — поклати глава Саймън. — Каза, че го намерил при някаква буря — безчувствен и гол, като изключим кехлибарения талисман, който му даде ти.
Мег се обърна към светлокосия рицар.
— Свен?
— Не узнах нищо повече от това, което е узнал Саймън.
— Талисманът е спасил живота му — каза Саймън.
— Как така? — попита Доминик.
— Ерик е очаквал появата на Дънкан от Максуел или на неговите рицари. Всеки друг непознат, заловен в земите му, би бил обесен веднага като шпионин или разбойник. Но един непознат с кехлибарен талисман е нещо друго.
— Отнесли са Дънкан при Амбър Недокосваната — промълви Мег.
Саймън я изгледа с любопитство, питайки се как е разбрала.
— Точно така — тихо каза Свен. — Говори се, че всичко, що е кехлибар, й принадлежи.
— Да — кимна тя.
Сетне впери безмълвно поглед пред себе си, в незнайната далечина, достъпна само за друидските очи.
— Ти си знаела, малка соколице? — нежно попита Доминик. — Затова ли даде талисмана на Дънкан?
— Сънувах кехлибар — отговори Мег. — И сънувах, че Дънкан го грози голяма опасност.
Доминик се усмихна.
— Това за опасността го знаех и аз, при това без да го сънувам. Затова изпратих Дънкан в Стоун Ринг. Само един могъщ воин би могъл да превземе крепост в Спорните земи.
— И само един богат рицар може да наеме достатъчно бойци, за да брани тази крепост — допълни Саймън.
— Да — съгласи се Доминик. — Нали затова крал Хенри повели Дънкан да се ожени за дъщерята на Шарл, барон Дегер.
— Не разчитай на този брак — каза мрачно Саймън.
— Защо?
— Хората в Сий Хоум вече правеха залози след колко време Амбър ще се омъжи за Дънкан Безименния, единствения мъж, когото можела да докосва с наслада.
— Проклятие! — изръмжа Доминик. — Дънкан трябва да се е побъркал. От три дни лейди Ариана е вече тук!
Думите му изненадаха Саймън.
— Не забелязах на двора непознати мъже или слуги.
— Тя дойде сама, като не броим камериерката й и тримата рицари, изпратени да охраняват зестрата й по пътя — каза Мег.
— Рицарите си заминаха веднага щом се увериха, че зестрата е прибрана на сигурно място в крепостта — допълни Доминик.
— Не бих очаквал от един велик барон да се отнесе така дори с хрътките си — промърмори Саймън, — камо ли с единствената си дъщеря.
— Баронът много се вбеси, когато разбра, че трябва да омъжи дъщеря си за саксонец — каза с равен глас Доминнк.
— Тогава навярно ще се зарадва да си я получи обратно.
— Ако Дънкан отхвърли Ариана, няма да разполага със средства да издържа рицарите, които са му нужни, за да брани Стоун Ринг — каза все така безстрастно Доминик. — А аз, заедно със своя непокорен васал, ще трябва да понеса недоволството на двама крале — на Англия и на Нормандия.
— И всичко това — тихо се намеси Мег — точно сега, когато последните рицари, изпратени от теб с Дънкан, още се влачат пешком към Блакторн, оплаквайки се, че някакъв гръм от ясно небе е накарал конете им да пощуреят и да се разбягат.
— Напълно ли си сигурен — обърна се Доминик към брат си, — че Дънкан не е престъпил клетвата, която ми даде, и не е предпочел да служи на Ерик?
— Никога! — възкликна Мег, преди който и да е друг да успее да каже нещо.
— Първоначално и аз се опасявах, че е така — отвърна спокойно Саймън. — Това щеше да обясни много неща.
— Е?
— Много бързо обаче се уверих, че не става въпрос за обикновено предателство. Ако беше така, Дънкан щеше да ме издаде пред Ерик.
Свен кимна в знак на съгласие.
— И сега Саймън щеше да е мъртъв.
— Затова си решил, че Дънкан е омагьосан — намеси се Мег — и че наистина не те е познат.
— Да. Какво друго обяснение би могло да има?
— Понякога — каза тя, — когато човек бъде ритнат в главата от кон или пък ударен с боен чук… ако такъв човек изобщо оцелее, се случва да загуби паметта си за известно време.
— За колко? — рязко попита Доминик.
— Понякога за дни. Понякога за месеци. Понякога… завинаги.
Свен се прекръсти и промърмори:
— Вие казвате на това злополука. Аз пък казвам, че е самият Сатана, който има повече лица и от мен самия.
— Нима? — невинно попита Саймън. — Поразително.
Доминик пренебрегна и двамата и погледна своята съпруга.
— Какво казваш ти, друидска лечителко? — попита той.
— Не мога да знам дали е било злополука или магия, докато не видя Дънкан.
— Когато двамата с Дънкан се бихме… — поде Саймън.
— Били сте се? — ужасено възкликна Мег. — Защо?
— Сър Ерик искаше да узнае способностите на двамата си нови воини — сухо отвърна Саймън. — Затова двамата с Дънкан се изправихме един срещу друг, за да му покажем, че умеем да въртим меча.
Усмивката на Доминик бе тънка като острие на кама.
— Ще ми се да съм бил там, за да видя това — каза той. — Твоята бързина срещу неговата сила.
В черните очи на Саймън заискри смях и задоволство — очи на воин, който обича да изпитва уменията си в такива двубои.
— Все едно че се биех с теб — призна той. — Но не се оплаквам от синините, защото в замяна на тях се уверих, че Дънкан не е изменил на клетвата си за вярност към теб.
— Как така?
— Когато произнесох думата „Блакторн“, Дънкан се олюля като ударен. За миг мракът в очите му се разсея и той почти ме позна.
— Какво стана после? — нетърпеливо попита Мег.
— Проснах го по гръб на земята. Сетне го попитах дали това, което бе казал Ерик за паметта му, е вярно.
— И?
— Дънкан каза, че е вярно.
— И ти му повярва?
— Да. Той не си спомня нищо. Проклетата вещица е откраднала душата му.
Неприкритата ненавист в гласа му накара Мег да потръпне. Знаеше, че малцина са способни на омразата, която изпитваше Саймън към магьосниците и вещиците.
