Но нямаше представа откъде идва тази омраза.
— Вече знаех всичко, което ми трябваше — завърши разказа си Саймън. — Поднесох извиненията си на Ерик, намерих Свен и двамата препуснахме обратно към Блакторн с цялата бързина, на която са способни конете ни.
Доминик замислено прокара пръсти по хладното сребро на Друидския вълк. Сетне се обърна и се взря в двамата мъже с очи, чиято ледена бистрота беше досущ като тази на древната тока.
— Вървете да си починете — каза той. — Когато сте готови, тръгвате с мен за Спорните земи.
— Какво ще успеете да постигнете само тримата? — попита Мег. — Крепостта Стоун Ринг може да се отбранява с месеци срещу толкова малоброен противник.
— Ако взема повече воини, ще застраша сигурността на Блакторн — заяви решително Доминик.
После обаче се усмихна на своята огненокоса съпруга и изражението му се смекчи. Палецът му докосна долната й устна в нежна, любяща милувка.
— Освен това — добави той, — не си ли спомняш какво съм те учил? Кой е най-добрият начин да се превземе една добре отбранявана крепост?
— Предателството — промълви Мег. — Отвътре.
— Точно така.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя.
— Те някак си са успели да откраднат Дънкан от нас. Ние ще си го откраднем обратно.
— Как? — намеси се Саймън.
— С мрежа — лаконично отвърна Доминик.
— А после?
— Ще обясним на Дънкан кой е всъщност — каза Доминик. — После ще го изпратим обратно в Стоун Ринг. Той ще ни отвори портите на крепостта.
Свен се засмя полугласно. Саймън също се усмихна.
— Точно в твой стил, братко. Дръзко, но безкръвно.
— Не виждам смисъл да избивам добри люде, когато разполагам с по-добри възможности — сви рамене Доминик.
— Най-добре да се залавяме с тази предателска работа — каза Мег. — Колкото по-скоро успеем да…
— Ние? — прекъсна я Доминик.
— Да, съпруже. Ние.
И веселието, и нежността се изпариха светкавично от лицето му.
— Не — заяви решително той. — Ти носиш в утробата си бъдещето на Блакторн. Ще останеш тук.
Мег вирна брадичка.
— До раждането на наследника ти има още много месеци — каза тя. — Мога да яздя не по-зле от който и да било твой рицар. Не съм някоя изнежена дамичка, която, ако й падне обувката, не може да се наведе да си я вземе.
Гласът и изражението й бяха решителни досущ като тези на съпруга й.
— Не — каза Доминик.
Саймън го погледна, изруга мислено и стори това, което малцина биха се осмелили да сторят в лицето на един толкова ядосан Доминик — изкашля се, за да привлече вниманието на брат си.
— Какво? — изръмжа Доминик.
— Ако Дънкан е ранен, Мег може да го излекува. Ако е омагьосан… — Саймън сви рамене. — Онова, което е направила една вещица, друга вещица би могла да развали.
— И без това се канехме да се местим за няколко седмици в Карлайл — спокойно каза Мег. — Спорните земи са само на няколко дни път от Карлайл, и то при спокойна езда.
Доминик продължаваше да стои безмълвен и страховит като обнажен меч. Накрая вдигна ръка и улови брадичката на съпругата си.
— Ако такава е волята на бог, бих понесъл да загубя бебето — тихо каза той. — Но теб — не. Ти си моето сърце.
Мег извърна глава и целуна покритата с белези ръка, която я държеше тъй нежно.
— Не съм сънувала друидски сънища за смърт — промълви тя, — а всяка раздяла с теб е за мен като смърт. Вземи ме с вас. Позволи ми да направя това, което съм родена да правя.
— Да лекуваш?
— Да.
Настъпи продължително мълчание. После Доминик погали съпругата си, пусна я и се обърна към Свен.
— Нареди на слугите на зазоряване конете да са готови.
— Колко коня, господарю?
Доминик се поколеба, погледна нетрепващите друидски очи на Мег и разбра, че трябва да се предаде, независимо дали това му харесваше или не.
— Четири.
16
Мъждукането на една угасваща свещ зад пищните драперии на леглото стресна Дънкан в неспокойния му сън.
Опасност!
Той посегна към левия си хълбок за меча, както правеше често в дванадесетте дни, изминали от сватбата му. И чак тогава осъзна, че е полузаспал и напълно гол.
Макар да си повтаряше, че всичко е било само сън, Дънкан се измъкна от леглото и започна да пали свещ след свещ. Едва когато в стаята не остана ни едно сенчесто ъгълче, в което биха могли да се спотайват врагове, той легна в леглото тъй тихо, както бе станат.
— Дънкан?
Дънкан се стресна отново и се обърна наляво, откъдето бе дошъл този тих глас, който му бе едновременно познат и странно чужд. Една мисъл пробяга като черна мълния през мрачните сенки на съзнанието му.
Ала по-пресните му спомени отхвърляха с презрение предупрежденията на тази тъмна част от неговото съзнание. Не опасност, а буйна страст бе открил той в Стоун Ринг.
Единственият отговор на тези въпроси бе дълбоката, натежала от противоречия тишина в него.
Случайни фрагменти от забравеното минало се въртяха в главата му като калейдоскоп — имена без лица, места без имена, лица без места. Беше като платно, което невидими ръце едновременно тъчаха и разплитаха, чиито нишки непрекъснато се късаха и губеха.
Понякога — това бяха най-тежките мигове — сенките се отдръпваха от паметта му. И тогава Дънкан разбираше що е отчаяние: черен лед, който смразява всичко.
Той се страхуваше от завръщането на паметта си.
Дънкан въздъхна тежко и стисна главата си с две ръце.
Нежни, топли пръсти погалиха неговите.
— Мой тъмен воине — прошепна Амбър. — Успокой се.
Дънкан не издаде и звук.
