— Докато Свен претърсваше гората — продължи той, — аз отидох да проверя слуховете за някакво необичайно раздвижване в Сий Хоум.
От устните на Мег се отрони сподавено възклицание.
— Постъпил си много рисковано — каза тя. — За сър Ерик се говори, че бил магьосник. А Сий Хоум се управлява от него.
В ясните черни очи на Саймън трепнаха искрици смях. Женската уплаха и тревога за неговата безопасност бе нещо съвсем ново за него. И доста му се нравеше.
Все още усмихнат, той свали шлема си и го постави на масата до очукания шлем на Свен.
— Магическите сили на сър Ерик, ако въобще има такива, не му помогнаха да прочете мислите ми. Той напълно повярва, че съм странстващ рицар, тръгнал да дири бог.
Мег издаде възклицание, което можеше да означава всичко, включително раздразнение към обичния й девер.
— Бях в Сий Хоум едва от няколко дни, когато дойдоха един мъж и една жена — каза Саймън. — Жената беше облечена в златисти дрехи и бе цялата в кехлибар.
— Кехлибар? — попита напрегнато Мег.
— Да. И името й беше такова — Амбър.
Доминик усети внезапното напрежение, сковало съпругата му, и се взря угрижено в нея. Но цялото внимание на Мег бе насочено към Саймън.
— Амбър — повтори тя. — Само Амбър?
— Наричат я Недокосваната — обади се тихо Свен, — защото никой, нито мъж, нито жена няма право да я докосва.
Мег застина напълно неподвижно.
— Продължавай — каза тя на Саймън.
— Мисля, че този слух е малко преувеличен — иронично забеляза той. — Амбър се беше вкопчила в своя спътник като бръшлян в мощен дъб.
— Наистина ли? — смаяно възкликна Мег. — Тогава това не може да е била Амбър Недокосваната.
Саймън и Свен се спогледаха. Саймън бе този, който се осмели да не се съгласи с друидската съпруга на своя господар.
— Щом казваш — предпазливо каза той. — Обаче рицарите и валетите в Сий Хоум смятаха, че е тя, а те я познаваха от много години.
— Колко любопитно.
— Ерик Непобедения също я наричаше Амбър — добави Саймън. — Той я използваше, за да провери искреността на спътника й.
— А-ха, значи затова е докосвала мъжа — за да узнае истината за него — кимна Мег. — Тя е една от Посветените.
— За какво говориш? — намеси се Доминик.
— Не си ли спомняш? — попита тя. — Когато разработваше различни планове за превземането на Стоун Ринг, аз ти разказах за Посветените.
Доминик се намръщи.
— Да, но честно казано, не повярвах на тези приказки за магьосници, видения, предсказания и тям подобни.
В зелените очи на Мег затанцуваха развеселени пламъчета. Съпругът й приличаше по всичко на древния Друидски вълк, ала отказваше да приеме нещата, които не можеше да докосне, да нападне, да обсади.
Или да люби.
— В някои случаи, милорд — промълви тя, — това, което не може да бъде докоснато, е по-силно от онова, което може.
— Трудносмилаема истина за воин като мен — каза Доминик.
Мег кимна.
— Но аз имам много добра учителка — добави той с усмивка. — Сега вече знам, че любовта на една друидска лечителка може да вземе вледененото сърце на един воин, да го преобърне наопаки и да го стопли отново.
Усмивките, които си размениха Мег и Доминик, тутакси напомниха на Саймън за Амбър и Дънкан. Приликата го ядоса, но го и накара да се почувства неудобно.
— И така — каза Мег, като се обърна отново към него, — Амбър е проверявала искреността на своя спътник. Продължавай.
Саймън и Свен се спогледаха още веднъж.
— Може и да го е докосвала с цел да узнае истината за него — рязко каза Саймън, — само че повече приличаше на жена, вкопчена в своя любим.
— Какво значение има това? — прекъсна го нетърпеливо Доминик. — Интересува ме Дънкан, не някаква си келтска вещица.
— Тъкмо там е проблемът — заяви Саймън. — Спътникът на вещицата беше Дънкан от Максуел.
Изражението на Доминик тутакси се промени. Той заприлича на сокол, съзрял плячка, готов да се спусне изневиделица връз нея. И да я убие.
— Пленен ли беше?
— По него нямаше видими окови — отвърна Саймън, — като изключим пръстите на Амбър, сключени около китката му.
— Не бих казал, че това може да удържи воин с мощта на Дънкан — каза сухо Доминик. — Освен ако тази Амбър не е някоя нова Бодицея, която пронизва мъжете с острия си меч.
— Мечът, с който тя е пронизала Дънкан…
— Какво? — възкликна Мег. — Нали каза, че Дънкан е добре!
Саймън се взря в ясните й очи и му се прииска да побегне.
— Знам чувствата, които изпитваш към него — промълви той. Мрачна гримаса се появи на лицето на Доминик. Макар да бе убеден, че Мег го обича, никак не одобряваше привързаността й към нейния приятел от детинство Дънкан от Максуел.
— Само че се боя — продължи мрачно Саймън, — че проклетата вещица Амбър е откраднала душата му.
— Мъртъв ли е? — настоя да узнае Доминик.
— Не. Но не е и жив — поне не е онзи Дънкан, когото знаем.
— Обясни.
Тонът на Доминик накара Свен да се размърда и да погледне неспокойно наметалото на своя господар. Светлината на огъня се отразяваше в очите на вълчата глава и те блестяха — живи, умни и страховити като мъжа, който я носеше.
— Вече ти обясних — каза Саймън. — Дънкан не си спомня нищо от времето, преди да отиде в Спорните земи.
— Сигурен ли си? — попита Доминик. — Може и той като Свен да се е преструвал нарочно, за да се промъкне необезпокоявано сред враговете си.
— И аз се молех да е така — отвърна Саймън.
Мег поклати глава, в очите й блестяха сълзи. Познаваше добре прямата, честна душа на Дънкан.
— Той не е като Свен — промълви тя. — Не е актьор, способен да играе различни роли.
— Човек може да се научи да играе, ако животът му зависи от това — изтъкна Доминик.
Очите на Мег се затвориха за миг, а когато се отвориха отново, това вече бяха нетрепващите очи на друидската лечителка. Такъв бе и гласът й, когато заговори — спокоен, лишен от всякакви емоции.
— Продължавай, Саймън — каза тя. — Искам да узная нещо повече за преобразяването на Дънкан. Искам да узная всичко.
Саймън погледна смутено брат си, ала и там не откри нищо утешително.
— Аз не се издадох, че познавам Дънкан — каза той, като се обърна отново към Мег. — Той пък се беше вторачил в мен, сякаш се мъчеше да разбере дали ме познава или не.
— Как ти го представиха? — попита тя.
— Като човек, който е загубил паметта си.
