От гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон на копнеж и облекчение. Той бавно се отдръпна от тръпнещото й тяло.
— Не — прошепна тя. — Дънкан, аз…
Гласът й секна, защото в този миг Дънкан погали нежните венчелистчета, които вече не се криеха под златистите косъмчета. Амбър бе разцъфнала пред очите му като цвете. И беше прекрасна като цвете. Омагьосан от красотата и аромата на нейното желание, той отново плъзна пръст в нея и отново усети огнения дъжд на страстта й.
После се отдръпна и Амбър остана сама, разпъната на кръста на неутолената си жажда. От устните и се отрони сподавен вик на протест.
— Търпение — тихо каза Дънкан. — Искам да бъда гол като теб.
Ала в самия него вече не бе останала и капка търпение. Ръцете му яростно засваляха останалите му дрехи, жадно следени от чифт горящи като златни огньове зеници.
Когато се обърна отново към нея, очите на Амбър се разшириха. Беше възбуден до пръсване, невероятно мъжествен, силното му тяло блестеше от пламенния му копнеж да я има.
— Амбър?
— Така ли беше и вчера в Каменния пръстен? — попита отмаляло тя.
— Да.
Амбър изпусна шумно дъха, който несъзнателно бе стаила.
— Разбирам. Значи и този път ще мога да те приема. — Тя замълча за миг, сетне прошепна по-скоро на себе си: — Въпреки че не виждам как.
Дънкан се отпусна обратно на леглото със смях.
— Аз ще се погрижа за това — каза той. — Какъв воин бих бил, ако не можех да прибирам меча си в ножницата?
После се намести внимателно между краката й и могъщият океан на страстта му я погълна цяла, накара я да потрепери.
— Страх ли те е? — попита Дънкан.
— Докосни ме и ще разбереш.
Дънкан плъзна ръка между двама им, но не ръката му разтвори нежните цветчета на нейното желание. Тръпнещата, огнена сърцевина между тях накара сърцето му да запулсира двойно по-бързо.
— Трябва да ми кажеш, ако те заболи — приглушено каза той. Единственият отговор, който можеше да му даде Амбър, бе нов изблик на гореща страст, нова вълна от течен огън, която безмълвно му казваше, че е добре дошъл в топлата й крепост.
Дънкан изстена и проникна още малко по-навътре.
Дъхът й секна. Усещането за това как собственото й тяло се разтваря, за да го приеме в себе си, бе изключително възбуждащо. Усещането за сдържаната с мъка страст на Дънкан бе сладостно мъчение. Той проникваше в нея съвсем бавно, сякаш искаше да увери и себе си, и нея, че този път няма да има никаква болка.
— Причинявам ли ти болка? — попита Дънкан, като се плъзна още няколко милиметра по- надълбоко.
— Не — промълви измъчено Амбър. — Ти ме убиваш.
— Какво?
— Господи! — изстена тя.
Доловил чувственото потръпване на тялото й, усетил как го облива горещият дъжд на страстта й, Дънкан напрегна цялата си воля, за да не загуби контрол. Ситни капчици пот блестяха по цялото му тяло, но въпреки това той продължи да напредва все така мъчително бавно.
Нова възбудена тръпка разтърси Амбър, тласна я към тъмния воин, който я потапяше в океана на невероятна, неподозирана страст.
Но и това не й бе достатъчно. Тя се нуждаеше от Дънкан. От целия Дънкан. И то веднага.
Пръстите й се впиха в хълбоците му в отчаяна молба.
— Още ли искаш? — попита той.
— Да — прошепна Амбър. — Да, да, да! Дънкан, моля те!
Дънкан се усмихна и се плъзна още по-дълбоко в нея. Бавно.
От гърдите на Амбър се изтръгна дрезгав стон. Хълбоците й се издигнаха с копнеж, древен като света. Кадифеният огън на страстта й погали Дънкан и този път той не успя да сдържи тялото си, което откликна с рязък, пулсиращ тласък още малко по-навътре в нея. Тя беше толкова гореща, толкова примамваща, толкова всеотдайна.
— Сигурна ли си, че не ти причинявам болка? — попита Дънкан с предрезнял глас.
Тихо, задъхано възклицание на наслада бе единственият отговор, на който бе способна.
— Погледни ме — каза той.
Очите на Амбър бавно се отвориха. Бяха златисти, премрежени, обезумели. Блясъкът им заслепи Дънкан, предизвиквайки нов горещ тласък.
— Можеш ли да поемеш още от мен, без да те заболи? — попита той.
— Няма болка, когато си в мен, само наслада.
Приглушеният й шепот бе за Дънкан омаен като скрития трепет на утробата й, като упойващото ухание на страстта й, по-екзотично от мириса на сандалово дърво и смирна.
— Вдигни крака и ме обгърни с тях — промълви той.
Амбър се подчини.
— Дръж се за мен — каза Дънкан. — Дръж се здраво.
Амбър понечи да попита защо, но в този миг той я изпълни докрай, заличавайки и думите, и мислите, и всичко останало в един невероятен екстаз. С един силен, треперещ вик тя се впи в насладата на пълното единение с нейния тъмен воин.
— Сега усещаш ли колко силно те желая? — попита Дънкан, стиснал зъби от усилието да сдържи нечовешката си жажда.
— Усещам, че си в мен. Целият.
— Има ли болка?
— Не. Само наслада — толкова огромна, че ме плаши. Моето и твоето желание, слети в едно.
Дънкан се усмихна изтерзано и започна бавно да се отдръпва от копринените дълбини, които бе превзел с такава изключителна мъчителна предпазливост.
— Не! — извика като обезумяла Амбър. — Искам те! Аз също се нуждая от теб.
Дъхът й секна, защото в този миг Дънкан се върна, плъзна се обратно в нея, изпълни я отново. После всичко се повтори с овладени движения, които възбуждаха Амбър още повече, защото тя прекрасно знаеше колко диво желание се крие зад тях. Странна, огнена тръпка премина през сплетените им тела. Очите на Амбър се разшириха. Усещаше как пламъците на страстта я поглъщат, едновременно нежни и изгарящи. Тялото й трепереше неудържимо, безпомощно.
— Дънкан, аз умирам. Не мога…
Гласът й пресекна. Силни, болезнено-сладки конвулсии разтриха тялото й и всяка от тях стягаше пламтящия обръч около Дънкан все повече, все по-силно разпалваше изпепеляващия огън във вените му.
Дънкан изпи от устните й треперещия вик, избликнал в мига, който топлата й влага го обля, галейки го с всеки дълбок, скрит жест на екстаза й. Всеки негов дъх бе пропит с дъха на нейната.
Няколко мига — няколко сладостни, мъчителни мига — Дънкан застина напълно неподвижно, за да се полюбува на насладата която й бе дарил.
Когато усети, че не издържа повече, той поднови тласъците с удвоена сила. Нови кадифени тръпки посрещаха всяко негово движение в нея. С напрегнато, изопнато лице, Амбър летеше все по-нависоко и по-нависоко, издигана от мощните криле на страстта му. Внезапно тялото й се изви като дъга и потрепери, разтърсено от див екстаз. От устните й се изтръгна задавен вик — беше името на Дънкан. Сетне тя отчаяно, с всичка сила се вкопчи в него, защото той бе за нея и буря, и убежище.
Огненият, влажен пулс на утробата й погали отново Дънкан, давайки му наслада, по-голяма от всичко,
