което бе изпитвал до тогава. Той почувства как способността му да се владее му се изплъзва и направи последно усилие да я задържи. Искаше му се да остане завинаги така — разпънат между обзелия Амбър екстаз и тръпнещото очакване на своя.
— Ти си съвършена — дрезгаво промълви той. — Бог да ми е на помощ, искам те повече от всичко на света, дори от собствената си памет.
И тогава Дънкан усети, че не издържа повече. С един последен, отчаян стон той се предаде и се изля цял в кехлибарената вещица, чиито знойни глъбини го очакваха, създадени за него и само за него.
15
Облечен като за битка, Саймън се приближаваше в бърз галоп към крепостта Блакторн. От едната му страна яздеше друг рицар в железни доспехи и боен шлем. От другата препускаше тъмнокафяв жребец, едър колкото собствения му боен кон.
Кафявият жребец нямаше ездач, седлото му бе празно, като изключим един прибран в ножницата меч и един голям щит с форма на сълза. На щита бе нарисувана черна вълча глава — знакът на Доминик льо Сабр, Друидския вълк.
Студените, паднали ниско есенни мъгли се виеха край конете и ездачите. Скоро конските копита изчаткаха по спуснатия подвижен мост, водещ към вътрешния двор на крепостта. Няколко мига по-късно и калдъръмът, с който бе застлан двора, звънна под железните подкови на трите жребеца.
Една жена се показа на входните стъпала и отправи тревожен поглед към двора. Щом съзря коня, който нямаше ездач, тя повдигна широките зелени поли на роклята си и се спусна тичешком по стъпалата. Воалът се смъкна от главата й. Косите, които се показаха отдолу, бяха червени като пламък, и като пламък се развяха след нея, докато тичаше през двора.
Без да се бои, че може да бъде стъпкана, жената се втурна право към конете. При всяко нейно движение малките златни звънчета, които носеше, трепереха и пееха сладкогласно.
— Саймън! — извика тя. — Къде е Дънкан? Какво се е случило? Защо конят му е с теб?
Саймън дръпна юздите толкова рязко, че жребецът му се изправи на задните си крака.
— Дръпни се, Мег! — нареди й той. — Ако някой от конете те нарани, Доминик ще ми отсече главата.
— И не само това — долетя глас откъм къщичката на пазача. — Ще изтръгна сърцето ти и ще го опека на шиш.
Саймън се обърна към брат си, който се приближаваше към него.
Наметалото на Доминик беше дълго, черно като косите му и лишено от всякаква украса, като изключим голямата сребърна тока, която придържаше тежките дипли. Но нямаше нужда от никакви други знаци, за да разбере човек кой стои пред него. Токата бе изработена от ковано сребро във формата на вълча глава с необичайни кристални очи, в чиито прозрачни дълбини се таеше древна мъдрост.
Това бе Вълкът на друидите, изчезнал за цели хиляда години, после намерен и връчен на един воин, който не произхождаше от друидското племе.
Доминик заобиколи неспокойните коне и застана между тях и своята съпруга. Едва сега, когато се увери, че Мег е в безопасност, той се обърна към Саймън и попита без предисловия:
— Жив ли е Дънкан?
— Да.
Мег затвори очи и отправи благодарствена молитва към бог. Доминик я прегърна, придърпа я към себе си и погали утешително косите й. Тя се притисна още по-плътно към съпруга си, дирейки опора в неговата сила.
— Ранен ли е? — попита Доминик.
— И да, и не.
Доминик долови гневната нотка в гласа на брат си и присви сребристите си очи.
Чифт зелени друидски очи също се взряха напрегнато в Саймън, защото Мег бе почувствала омразата, кипяща под спокойната му външност. Не го бе виждала такъв откакто малко след сватбата й я беше обвинил, че е отровила Доминик.
Доминик се извърна към втория рицар. Шлемът скриваше русата му коса, но не и зимния мраз в светлите му очи. С леко кимване Свен потвърди онова, за което господарят му вече се бе досетил.
Не биваше да произнасят за Дънкан от Максуел и дума повече — не и тук, където можеше да ги чуе всеки.
— Елате в работната ми стая — каза Доминик.
Един негов жест накара неколцина слуги тутакси да се спуснат през двора, за да се погрижат за конете. Една дума към валета, който стоеше наблизо, изпрати момчето набегом към кухнята, за да им донесе храна.
Никой от четиримата не проговори, докато не стигнаха до работната стая на господаря на крепостта. След като натежалите от есенната влага наметала бяха свалени и окачени да съхнат, Доминик се обърна към брат си.
— Кажи ми какво става с Дънкан.
— Той е омагьосан — каза Саймън.
Омразата му вече не беше прикрита. Тя отекна в гласа му като гръмотевичен тътен.
— Омагьосан ли? — повтори Мег. — Как така?
— Той не си спомня нищо за Блакторн, за своята клетва за вярност пред Доминик, за годежа си с Ариана.
Черната вежда на Доминик се изви нагоре, придавайки на лицето му сатанински вид.
— Проклятие! — възкликна той. — Това може да ни създаде притеснения. Крал Хенри беше много доволен, че е намерил саксонски жених за норманската наследница.
— Безопасен жених, искате да кажете. Като ваш васал Дънкан е косвено подчинен на Хенри — обади се Свен. — Доколкото разбрах, господарят на крепостта Дегер не е никак доволен от предложения брачен съюз.
Усмивката на Доминик бе заплашителна като вълчата глава на наметалото му.
— Лорд Шарл — спокойно каза той — мечтаеше чрез сватбата на дъщеря си да разшири своята империя. Вместо това бракът на Ариана ще укрепи империята на Хенри.
— И вашата — доволно добави Свен.
— Да. Забелязахте ли в Спорните земи следи от хората на Шарл?
— Не — отвърна Свен.
— Саймън?
— Забелязах само следи от магьосничество — мрачно каза Саймън.
Доминик погледна съпругата си.
— Магьосничеството е по твоята част, не по моята — отбеляза с усмивка той.
— И това го казва Друидския вълк — промърмори Свен.
Доминик се усмихна още по-широко, но не зададе на брат си повече въпроси.
— Каква магия или заклинание подозираш? — обърна се Мег към своя девер.
— Питай проклетата вещица, която живее в Спорните земи.
— Почни отначало, ако обичаш — каза Мег. Ала тонът й не бе умоляващ, а повелителен.
Саймън не се засегна. Изпитваше и обич, и уважение към друидката, която бе спасила живота на брат му, подлагайки на огромен риск собствения си живот.
— Двамата със Свен се разделихме при Сий Хоум — започна той. — Той искаше да потърси бойния жребец, за който бяхме чули, че бродел из гората като див и се изплъзвал от всички, които се опитвали да го уловят. Огромен жребец с много тъмнокафява козина…
Мег погледна към Свен.
— Конят на Дънкан? — попита тя.
— Предполагах, че е той. Чувал бях Дънкан да му подсвирва като на сокол. Затова навлязох в гората и започнах да подсвирквам така, докато Шийлд не се спусна към мен от гъсталака като хрътка, доволен, че най-после ще се прибере у дома. Мег се обърна отново към Саймън.
