— Тази нощ — не — съгласи се той. — Но мисълта ми допада.
— Аз искам дела, не мисли. Но тъй като съм много по-слаба от теб, ще трябва да използвам единственото оръжие, с което мога да те победя.
— И какво е то?
— Моя език.
Огненото желание, което изопна цялото тяло на Дънкан, премина през Амбър като опустошителна вълна. Заедно с него дойде и едно видение: красива жена, чиито златисти коси обгръщаха като нежен, дъхав облак слабините на Дънкан, докато езикът й обсипваше с огнени ласки коравия му меч.
— Ах! — поклати глава тя. — Наистина ли косата ми те изгаря толкова сладостно? Тогава аз ти я давам, съпруже.
Преди Дънкан да успее да каже каквото и да било, ръцете й се вдигнаха и скъпоценните гребени се пръснаха по пода. Знаейки, че не бива, ала неспособен да се въздържи, той зарови пръсти дълбоко в хладните й, копринени коси.
Водопад от неземно удоволствие заля Амбър. Без да откъсва очи от очите на Дънкан, тя наведе глава назад, за да се притисне към дланите му.
— Наистина ли ти харесва — попита той, — или откликваш на удоволствието, което изпитвам аз?
— И двете — отвърна приглушено Амбър. — Харесва ми ръцете ти да ме галят. Харесва ми да знам, че ти доставя удоволствие да ме галиш.
— Амбър… — поде Дънкан, но не можа да каже нищо повече.
— Наистина ли ще ти достави такова голямо удоволствие да почувстваш как езикът ми гали твоя меч?
Ръцете му се впиха в тила й толкова яростно, че навярно щяха да й причинят болка, ако пожарът на избухналото в него желание не бе погълнал и нея самата.
— Ти ще ме погубиш — прегракнало каза той. — Откъде една невинна девойка като теб е могла да научи триковете от султанския харем?
— От теб.
— Не. Никога жена не ме е галила така.
— Но когато казах, че ще те победя с езика си, ти си представи косите ми, разпилени върху твоите слабини, и езика ми като розов пламък, ближещ тялото ти.
Нов мощен прилив на желание едва не ги повали на земята.
— Амбър, трябва да престанеш!
Дрезгавият му глас накара Амбър да потръпне от сладостна възбуда.
— Не — прошепна тя. — Много съм любопитна да узная какво е да победя мъж като теб с езика си. А може би и със зъбите си?
Дънкан изпъшка и отново впи пръсти в тила й. Амбър въздъхна с наслада, усетила как думите й се връщат у нея като река от буйна страст — неговата страст.
— Не казвай такива неща — промълви той. — Съвсем ще загубя контрол над себе си.
— Но на мен ми харесва да усещам огъня, който гори в теб.
Дънкан внезапно я пусна и отстъпи назад като опарен.
— Точно това е проблемът — каза мрачно той. — Огънят гори в мен, не в теб.
Сякаш леден дъжд се стовари върху Амбър при внезапната загуба на допира му. Тя залитна, загубила равновесие, останала без опора.
— Дънкан… — Ръцете й се протегнаха към него.
— Не — каза Дънкан и отново отстъпи назад.
— Не разбирам.
— Именно. Ти не знаеш нищо. Познаваш само безумната жажда на един силен воин, която те нарани до кръв. Но самата ти никога не си изпитвала сладостната болка на желанието.
— Не е вярно. Твоето и моето желание са двете страни на една и съща монета.
Дънкан прокара пръсти през косата си, сетне разкопча тежкото си наметало и го захвърли настрана.
— Не — каза той, като се обърна отново към нея. — Моето желание поглъща твоето. Ти би изпитвала същото с всеки друг мъж.
В първия момент Амбър не разбра какво иска да каже.
А когато разбра, я обзе буен гняв. Очите й се присвиха и заприличаха на две тънки цепки.
— Значи според теб в мен няма страст, която да не е „втора ръка“, така ли? — попита тя.
Дънкан кимна.
— Според теб всеки мъж, който ме докосне със страст, ще разпали огън в мен?
Той се поколеба за миг, после отново кимна.
— Ти унижаваш и двама ни — заяви Амбър с леден глас, без дори да се опитва да скрие гнева си.
Дънкан понечи да каже нещо, но тя го изпревари, като натъртваше на всяка произнесена дума.
— Три пъти в живота си съм чувствала мъжка страст. Първия път побягнах като подплашена сърна. Когато се уверих, че вече съм в безопасност, се свлякох на колене и повръщах, докато ми се зави свят от слабост.
— На колко години беше тогава?
— На девет.
Дънкан изруга полугласно.
— Била си твърде малка, за да откликнеш на страстта — каза той. — Но сега, когато си достатъчно голяма…
— Втория път — прекъсна го Амбър — бях на деветнадесет. Достатъчно голяма, за да откликна на страстта, нали?
Дънкан сви рамене.
— Нали? — настоя тя.
— Да — отвърна рязко той. — И тогава несъмнено си откликнала.
— На страстта със страст?
Дънкан кимна отсечено.
— О, да! — възкликна Амбър. — Бях обезумяла от страст… Той стисна челюст. — … ако сметнем, че гневът и ненавистта са страсти — горчиво каза тя. — Извадих камата си, забих я в ръката, която се бе пъхнала под полите ми, и побягнах. После повръщах, докато накрая вече не можех да преглъщам от слабост.
— Кои бяха тези животни? — процеди през зъби Дънкан.
— Почувствах мъжката страст за трети път — продължи Амбър, без да обръща внимание на въпроса му, — когато ръката на един непознат се провря в косите ми и по тялото ми пробягааха тръпки на неземна наслада.
— Непознат ли?
— Да. Ти.
— Не разбирам — поклати глава Дънкан.
— Аз също, но това е истина. Когато те докоснах за пръв път, изпитах толкова силна наслада, че извиках.
— Почувствала си моето желание, не своето.
— Тогава ти беше в безсъзнание — каза Амбър.
Очите на Дънкан се разшириха. Светлината на лампите се отрази в тях и им придаде златистия блясък на очите на самата Амбър.
— Не е възможно! — прошепна той.
— Аз те докоснах, познах те и те пожелах. Ти беше безчувствен, не знаеше нищо, не си спомняше нищо, но когато прокарах пръсти по гръдта ти, в мен лумна огън.
Звукът, който се изтръгна от гърдите му, бе може би нейното име, а може би изпълнен с копнеж стон. А може би и двете.
— Аз съм създадена за теб — каза Амбър, като развърза пелерината си. — За теб и само за теб. Няма ли да вземеш това, което ти принадлежи и да ми дадеш онова, което принадлежи на мен?
