— Даже комар би ми изсмукал повече кръв — каза Амбър с усмивка. — Веднъж ти сам го каза, помниш ли?
В отговор Дънкан също се усмихна. Без да каже нищо, той обгърна стаята с поглед, който обаче непрекъснато бягаше към леглото.
То беше достатъчно голямо за мъж с размерите на Дънкан… или на Ерик. Над него имаше покрив, от който се спускаха тежки завеси от златист брокат със зелени и индигови шарки. Мека завивка от кожа покриваше чаршафите от фин лен, по-меки дори от пуха, с който бе натъпкан дюшека, и обшити с изключително изящна дантела, изтъкана сякаш от безброй снежинки.
— Виждал ли си някога такава прелест? — попита Амбър, забелязала посоката на погледа му.
В същия миг й се прииска да си върне думите назад. Последното, за което й се щеше да говорят в момента, бе паметта на Дънкан.
Или нейната липса.
— Всичко е много пищно — съгласи се Дънкан. — Ерик е щедър лорд. Тази стая е по-подходяща за покои на господаря на крепостта, а не на неговия сенешал.
— Ерик е доволен от сватбата ни.
— Да. Това е хубаво.
— Защо? — попита тя, сепната от стоманената нотка в гласа му.
— Защото щях да се оженя за теб с или без неговото позволение, с или без обещанието, което му дадох. Той знаеше това и можеше да избира: или да се бие с мен, или да те повери на грижите ми.
Дънкан извърна поглед от леглото точно навреме, за да види ужасеното изражение на лицето й. Кожата й бе пребледняла толкова силно, че дори златистата светлина на лампите не можеше да я скрие.
— Не бива дори да си помисляш за двубой с Ерик — промълви тя.
— Нима ме смяташ за толкова лош воин?
— Не!
Дънкан я изгледа с присвити очи.
— Обичам и двама ви — каза Амбър. — Ако се изправите един срещу друг… Не! Това не бива да става никога!
Дънкан се спусна към своята невяста и застана пред нея — толкова близо, че усещаше неповторимия й аромат на рози и смола.
— Какво каза? — попита той с дълбок глас.
— Че ако се изправите…
— Не — прекъсна я Дънкан. — Преди това.
— Че обичам и двама ви.
— Топло, но не съвсем.
За миг на лицето й се изписа объркване. После Амбър разбра.
— Че обичам Ерик — каза тя, като се постара да прикрие усмивката си.
Дънкан изръмжа сърдито.
— И още — прошепна Амбър, — че обичам теб, мой тъмен войне. Сърцето ми е изпълнено с толкова много любов, че заплашва да прелее.
Усмивката на Дънкан накара коленете й да се подкосят. Той я вдигна на ръце и я притисна към себе си. Заля я вълна на огромно облекчение, което идеше и от него, и от нея самата.
Но изненадата, примесена с него, идеше само от Дънкан.
Амбър наклони глава назад, за да вижда очите му.
— Защо си изненадан?
— Не мислех, че една невинна девойка би могла да обича мъжа, който се отнесе толкова грубо с нея — отвърна той.
— Ти не си груб.
— Напротив, държах се като…
Не можа да довърши, защото в този миг устните на Амбър внезапно се притиснаха към неговите.
Жарката, неопитна целувка възпламени тялото на Дънкан. За един дълъг миг той остави сладкия й вкус да попие в сетивата му. Сетне внимателно, но се отдръпна.
— Дънкан? — промълви с болка Амбър. — Не ме ли искаш?
От устните му се отрони измъчена въздишка.
— Ти кажи, нали ме докосваш — каза с горчива насмешка той. — Искам ли те?
Амбър затвори очи и почувства как желанието му я поглъща цяла.
— Да — прошепна тя. — Влива се в мен като река от огън.
Тялото на Дънкан потрепери от възбуда.
— Точно така — дрезгаво отвърна той, като затвори очи. — Река от огън.
Очите му се отвориха, но още преди да види мрака в тях, Амбър вече бе почувствала ледената сдържаност, която смразяваше горещите пламъци на желанието.
— А ти — каза Дънкан — си една изящна кехлибарена фея, която още не се е излекувала след онова, което й причиних.
— Не е вярно! — запротестира Амбър. — Ти не си ме насилвал да…
— Знам какво съм и какво не съм направил — прекъсна я безцеремонно Дънкан. — По дяволите, все още усещам по дланите си топлината и мекотата на твоите бедра, помня как ги разтворих, как се врязах в теб все едно че си враг, когото искам да убия.
— Престани! Аз те желаех не по-малко, отколкото ти мен. Защо не искаш да го повярваш?
Смехът на Дънкан бе мрачен като очите му.
— Защо ли? Защото никога не съм желал жена толкова силно. Дори не подозирах, че у мен има такава страст! Как би могла една невинна девойка да почувства нещо подобно?
— Дънкан — каза Амбър, като го целуна по брадичката, — когато те докосвам, аз чувствам това, което чувстваш ти.
Зъбите й се впиха нежно в шията му.
— Господи, така е — прошепна тя. — Чувствам как дъхът ти спира още преди да съм го чула. Чувствам как пулсът ти се ускорява. Чувствам как кръвта възпламенява плътта ти, подготвя я да влезе в мен.
Дънкан изстена и дръпна тънкия воал, който обрамчваше лицето й. Тялото й потръпна под допира на ръцете му, тихите й слова го насърчаваха да продължи, обливаха го с огнена възбуда.
— Усещам как жаждата се надига като буря в теб — шепнеше тя. — Не мога да почувствам как мечът излиза от своята ножница, но усещам, че ти го чувстваш.
— Амбър… — дрезгаво промълви Дънкан.
— И усещам как собственото ми тяло отчаяно копнее за сладостното убождане на този меч.
— Стига, вещице — изръмжа той. — Не издържам повече. Ще се пръсна.
— Знам.
Дънкан се взря в златистите й очи и разбра, че тя наистина знае какво са сторили с него по думите й. И че това й харесва.
— Възможно ли е да те изпепеля само с думи? — попита Амбър. Смесицата от любопитство и сладострастие в очите й едва не довърши Дънкан.
— Стига! — дрезгаво възкликна той.
— Защо?
— Не приляга на един мъж да губи контрол над себе си.
— Дори в леглото?
— Ние не сме в леглото — тросна се Дънкан.
— Така е. И ти не възнамеряваш да легнеш там с мен, нали?
— Прекалено е рано.
— Бабини деветини! — изсумтя Амбър. — Е, сър, ако вие не искате да ме обладаете, ще се наложи да ви обладая аз.
Дънкан я изгледа слисано. Сетне избухна в смях.
— Ще ме повалиш по гръб и ще ме изнасилиш, така ли, малка фейо?
— Хм, не ми се вярва да си лежиш спокойно и да ме оставиш да го сторя.
