Да, точно така.
Ръцете му се плъзнаха под хълбоците й.
— Вземи ме сега, вещице. Вземи ме в себе си, дълбоко в себе си.
И той проникна в нея докрай с един-едничък тласък. Мег нададе дрезгав вик. Имаше чувството, че ще бъде разкъсана. Доминик понечи да се отдръпне, но не успя. Не можеше да изостави дори милиметър от тези знойни, стегнати недра, които прилепваха към него по-плътно и от собствената му кожа.
— Заболя ли те? — попита той, стиснал челюст. — Аз…
В този миг Доминик започна бавно да се отдръпва от нея. Скритата милувка на плътта му по нейната плът накара Мег да потръпне от наслада и да го облее с топла влага, която улесни пътя му през глъбините на нейната женственост. Той предпазливо проникна отново по-навътре и от устните й се отрони задъхан стон.
Миг преди Доминик да се отдръпне отново, краката и се сключиха около хълбоците му и го притиснаха към нея. Този изблик на страст го пришпори като камшик. С дрезгав вик той започна да се движи с резки тласъци в нея — все по-бързо, все по-дълбоко.
Буен, непознат огън пламна в гърдите на Мег. Тялото й се залюля в ритъма на тези тласъци, увеличавайки силата на галещия утробата й натиск. Почувства как здравите ръце на Доминик я вдигат във въздуха, почувства огромната мощ на тялото му, почувства необузданата страст, която изгаряше и двама им в своя пожар.
Престанала да разсъждава, тя вкопчи пръсти в мускулестите му рамене и изкрещя името му с разтреперан от възбуда глас. В отговор Доминик се вряза в нея с невероятно мощен тласък, който до преди няколко мига би й причинил болка. Но не и сега. Сега цялото й тяло изгаряше в огъня на неземен екстаз, устните й мълвяха задъхано името на нейния воин, а пламналата й утроба приемаше горещите пръски на мъжката му мощ дълбоко в себе си.
Когато вълните на екстаза, които все още отзвучаваха в нея, най-после престанаха да й пречат да диша, Мег отвори очи.
Доминик я гледаше угрижено.
— Добре ли си? — попита тихо той.
Мег отвори уста да му отговори, но потръпна при спомена за изпитаната неземна наслада и успя само да прошепне:
— Да.
— Не те ли заболя?
— Ти си доста… ъъъ, страховит — каза тя. — Но не ме заболя.
— Сигурна ли си? Смятах да бъда много по-внимателен — призна Доминик. — Но ти оказваш пагубно въздействие върху способността ми да се владея.
— Не ме заболя. Напротив — достави ми огромна наслада.
Докато казваше това, Мег надигна глава, за да го целуне.
Движението накара Доминик, който все още бе вътре в нея, да трепне. Очите й се отвориха, а нов, мощен прилив на страстна възбуда я остави без дъх.
Доминик усети нейната реакция по трепетното свиване на нежните й дълбини и почувства как кръвта му отново пламва. Без да разделя телата им, той я вдигна и я отнесе на леглото.
— Не ме оставяй още — прошепна Мег, като го прегърна. Дъхът му секна.
— Харесва ли ти да съм в теб?
— Да.
Доминик легна внимателно върху нея, като се подпря на лакти. Мег потръпна блажено. И при най- малкото негово движение я обливаха вълни на огнена наслада. Защото вътре в нея мечът му бе жив, твърд и набъбнал.
— Не ти ли доставих удоволствие? — попита тя.
— Напротив. Достави ми толкова голямо удоволствие, че едва се държах на краката си.
Мег се размърда сладострастно под него.
— Наистина ли? Но ти все още си напълно… готов.
— Не „все още“. Отново.
Очите й се ококориха.
— Но още не е минал половин час!
Доминик се засмя и отново се плъзна внимателно вътре в нея, наслаждавайки се на всяка частица от топлата й, влажна, благоуханна вътрешност. После бавно се отдръпна. А когато се върна, го стори така, че Мег да почувства цялата тежест и мощ на възбудата му. Тялото й пламна.
— Истински воин… — промълви тя.
Плътният натиск в утробата й се удвои, изпълни я до пръсване, потопи я в сладко блаженство. Вече не можеше да мисли, можеше само да чувства. Искаше да каже на Доминик колко е хубаво да бъде слята с него, да се движи заедно с него, да споделя дъха и тялото му. Но единственият звук, който излезе от устните й, бе един изпълнен с трескав копнеж вик.
Доминик се засмя тържествуващо, опиянен от силата, която кипеше в тялото му — сила, разбудена и освободена от момичето, тръпнещо в сладки конвулсии под него. Той се наведе над нея, за да изпие тихите стонове от устните й, като не спираше да се движи ритмично — да се плъзга в нея и да се отдръпва, после да се връща и пак да се оттегля, докато не я накара да крещи силно, напрегнато, почти уплашено.
— Доминик!
— Прегърни ме. Този път ще полетиш много нависоко.
— Ами… ами ти?
— Аз ще бъда с теб. Лети, малка соколице. Издигни се чак до слънцето.
24
Саймън стоеше до портата и наблюдаваше многочисления поток от хора край голямата морава, на която се провеждаха погребалното пиршество и рицарския турнир в „чест“ на Джон от Карлайл, покойния господар на крепостта Блакторн. Предстояха последните двубои. До този момент блакторнските рицари бяха победили всички свои съперници-рийвъри с изключение на двама. Както можеше и да се очаква, и двамата непобедени шотландски бойци бяха рицари, завърнали се от свещения кръстоносен поход.
Шотландския чук все още не бе премерил силите си в турнира. Доминик льо Сабр също.
— Изглеждаш скептично настроен — каза Доминик тихо, така че да го чуе само брат му.
Саймън го изгледа изпод вежди.
— Ти пък изглеждаш самоуверен и доволен.
— Страхувах се да не би Дънкан да заподозре, че му се готви капан и изобщо да не се появи.
— А той не само се появи, ами и доведе всички рийвъри, годни да яздят коне.
— Да, но само трима от неговите рицари могат да се сравняват с нашите — каза Доминик.
— Дънкан сам се равнява на двама рицари.
— Така е.
Саймън проследи погледа на брат си, насочен към неравната арена. Четирима рицари стояха настрана от пъстрата шотландска сбирщина. Един от тях беше Дънкан от Максуел. Ако се съдеше по спокойните им, сурови лица, другите бяха все мъже, за които битките и смъртта не крият никакви тайни.
— Интересно, че Руфъс не е сред четиримата добри рицари — отбеляза Саймън.
Доминик сви рамене.
— Дънкан е хитър, мътните да го вземат. Той знае, че Руфъс му завижда. Затова се доверява само на онези тримата, които стоят до него.
— Руфъс е глупак — каза Саймън. — Жалко, че не той е водач на рийвърите. Можехме да го подмамим в някоя кочина и да го затворим вътре да се въргаля заедно с прасетата.
— Като говорим за кочини и прасета… виждал ли си напоследък свещеника?
— С агнешки бут в едната ръка, кана ейл в другата и сладка кифличка между зъбите — саркастично каза Саймън. — Да, видях го.
— Къде?
