— Покрай Дънкан, къде другаде? Църквата изобщо не си прави труда да крие предпочитанията си. Трябваше да изпъдиш свещеника на север заедно с копелето на Джон.
Доминик се усмихна лекичко.
— Мислех да го сторя — призна той. — После обаче реших, че добрата стара църква може да ми бъде от полза, докато не хвана юздите на Блакторн здраво в ръцете си.
— И сега имаш нужда от свещеника? — попита с любопитство Саймън.
— Да. Войниците по местата си ли са?
— Както ми наредихте, господарю. Сега ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво, за бога, си намислил?
— Нищо особено. Ще обвиня Шотландския чук в опит за отвличане на съпругата ми.
— Защо? Мислех, че целта на рийвърите е била да убият теб.
— Твърде е възможно, но това не би предизвикало никакво брожение сред народа. Обаче да отвлечеш нечия законна съпруга с цел незаконно плътско съвкупление…
Саймън присви очи. После устните му трепнаха в усмивка, мрачна като усмивката на брат му.
— Дори рийвърите не могат да се обявят публично в подкрепа на подобно деяние — продължи Доминик. — А църквата ще трябва да бъде още по-публично ужасена. Мислиш ли, че един отлъчен от нея би могъл да бъде водач на благоверни рицари?
— Ти ще убиеш Шотландския чук, нали? — попита Саймън след кратко мълчание.
— Ако трябва. — Доминик сви рамене. — А изглежда, че трябва. Рийвърите започват да стават твърде силни.
Усмивката на Саймън угасна.
— Това ще означава война.
— Може би. Но без Дънкан за водач рийвърите ще бъдат разгромени много по-лесно…
Доминик се поколеба, подбирайки внимателно следващите си думи.
Хладни тръпки полазиха по кожата на Саймън. В очите на брат му имаше тъмни сенки, каквито не бе виждал никога досега, дори след излизането му от мрачния султански зандан.
— Ако умра — поде Доминик, — погрижи се Мег да…
— Не! Ти няма да умреш! Аз лично ще пазя гърба ти. Томас Силния…
— Няма да прави нищо — прекъсна го Доминик. — Ти също. Аз ще обвиня Дънкан, че отвлича чужди съпруги. Той ще отрече. Въпросът ще бъде разрешен по начин, който никой няма да може да оспори — чрез свещения ритуал на единоборството.
— По дяволите! — ужасено възкликна Саймън. — Това е прекалено голям риск. Може някое камъче да препъне коня ти, или някой случаен удар да те изненада, или пък някой от рийвърите да…
Доминик вдигна ръка, за да го накара да млъкне. — Това е единственият начин, по който бихме могли да избегнем войната — каза рязко той.
Настъпи мълчание. Накрая Саймън въздъхна тежко.
— Така да бъде — каза той. — Но ако Шотландския чук те убие, аз ще направя от черепа му чаша, а от кръвта му — вино.
На устните на Доминик трепна лека усмивка.
— Не се и съмнявам, че ще го сториш, братко. Ти си дяволски бърз с този твои меч.
— А ти си дяволски силен.
— Шотландския чук също.
Саймън не оспори думите му.
— Върви да намериш свещеника, преди да се е напил толкова, че да не може да опрости греховете ни — каза Доминик.
— Няма нужда да го търся.
Доминик проследи погледа на брат си.
Наистина нямаше нужда да търсят свещеника. Беше застанал до Дънкан и бърбореше неспирно, като междувременно глозгаше голям агнешки кокал. Очевидно отегчен, Дънкан си даваше вид, че го слуша, но не откъсваше поглед от тълпата.
Когато Доминик и Саймън се приближиха, Дънкан тутакси усети, че най-после ще му се удаде възможност да изпита силата на кралския меч.
— Значи най-сетне се реши да участваш в игрите — каза той с нескрито задоволство.
— Донякъде — отвърна Доминик и се обърна към свещеника. — Достатъчно ли си трезвен, за да ни дадеш последно причастие?
Дънкан замръзна на място. Ясният му лешников поглед се премести от Доминик към Саймън, после обратно към Доминик.
— Откога рицарите трябва да се причестяват преди една обикновена игра? — попита тихо той.
— Отвличането на жени не е игра — каза Доминик. Гласът му бе студен и суров като погледа му.
— Отвличане на жени? — повтори слисано Дънкан.
Рицарите му се обърнаха и погледнаха двамата братя така, сякаш бяха извадили мечовете си.
— Да — мрачно кимна Доминик. — Отвличане на чужди съпруги.
— Кога?
— Преди няколко дни, когато бяхме излезли на лов.
Объркан, Дънкан погледна Саймън. Но ако някога бе открил в очите му шанс за приятелство, сега в тях имаше единствено мрачна враждебност.
— Не разбирам — тихо каза той.
Доминик се взря изпитателно в лицето на Шотландския чук и с неохота заключи, че Дънкан най- вероятно казва истината. Каквото и да бе станало в деня на лова, то не беше негово дело.
За съжаление това не променяше нищо. Шотландския чук беше твърде силен водач, за да го остави жив. Самото му съществуване бе заплаха за стабилността на Блакторн.
— Когато кобилата на Мег се умори от преследването на плячката — обясни Доминик, като извиси глас, за да надвика околния шум, — аз изостанах назад, за да бъда до нея. Скоро чухме друг ловджийски рог.
Дънкан понечи да каже нещо, но Доминик го прекъсна.
— Мег разпозна звука му — продължи той. — Беше твоят рог. Дънкан от Максуел. Освен това кучето, което се спусна да ни гони, също беше от твоите. Беше насъскано да преследва човешки дивеч.
— Не съм бил аз — решително заяви Дънкан. — Никога не бих преследвал Меги като престъпница, която трябва да се обеси.
Доминик се усмихна ледено.
— Нима? Аз пък мисля, че би го сторил, Дънкан. Мисля, че си го сторил. Ти знаеш, че Мег е ключът към предаността на хората от Блакторн. Който има нея, има и земята.
— Да — мрачно каза Дънкан. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.
— И тъй като двамата сте „привързани“ един към друг, ти се опита да откраднеш жената, която бог и крал Хенри дадоха на мен, с надеждата по този начин да ми откраднеш и Блакторн.
— Не е вярно!
— Можеш да викаш до довечера, пак няма да ти повярвам. Никой няма да ти повярва — спокойно заяви Доминик. — Имаш възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш да напуснеш тези земи завинаги…
— Не — прекъсна го Дънкан.
— Или да се изправиш срещу мен в честен двубой тук и сега.
Настъпи тишина, която се разпростря като вълна над цялото сбрано край моравата множество.
Мег, която разпитваше акушерката и старата Гуин за състоянието на Адела след раждането, вдигна глава. И тогава в необичайната, внезапна тишина отекнаха първите възбудени гласове.
Кръвта се отдръпна от лицето на Мег. Тялото й се олюля.
— Не могат да го направят — прошепна тя.
