рийвърите се смесиха с яростните викове и ругатни на блакторнските рицари.
Ужасена, Мег сплете пръсти в безмълвна молитва и потисна неистовия писък, който разкъсваше гърдите й. Огромният кафяв жребец на Дънкан се носеше неумолимо към Доминик. Копието на Дънкан бе насочено право към него. Ако Доминик решеше да се обърне и да побегне, щеше да бъде настигнат и стъпкан от коня. Ако предпочетеше да извади меча си и да се бие, щеше да бъде пронизан от копието на Дънкан или стъпкан на място.
— Не!
Никой не чу ужасения вик на Мег, защото цялата тълпа вече крещеше възбудено призиви и насърчения към двамата рицари. Саймън държеше своята снаха плътно до себе си, за да й попречи да се втурне към бойното поле. Тя се задърпа ожесточено от стоманената му хватка, после изведнъж притихна, осъзнала, че не може да направи нищо.
Доминик стоеше напълно неподвижно, сякаш бе решил да приеме смъртта си без съпротива. Всички рицари наоколо очакваха, че ще отскочи встрани в последния момент и така ще избегне и копието, и копитата на жребеца. Това бе обичайната бойна тактика в такива случаи, тактика, която даваше време на някой от другарите на останалия без кон рицар да му се притече на помощ.
Но днес никой нямаше да помогне на Доминик. Обичаят и законът забраняваха това. Не бързината и броят на приятелите, а божията присъда определяше оцелелия в един ритуален двубой.
Без чужда помощ Доминик щеше да отбягва ударите на Дънкан известно време, но рано или късно като всеки пешак щеше да остане без сили или да се препъне и да залитне. И тогава Дънкан щеше да се хвърли върху му и да го убие.
Кафявият жребец се носеше към Доминик все по-бързо и по-стремглаво. Доминик чакаше полуприведен, готов всеки миг да отскочи встрани. Предугадил намеренията му и твърдо решен да не го изпуска, Дънкан се надигна лекичко от седлото и замахна с копието. Лицето му се бе сгърчило в яростна гримаса.
За да избегне удара на стоманеното острие, Доминик трябваше да остане на място възможно най-дълго и да отскочи в едната или в другата посока чак в последния момент. Конят на Дънкан вече бе толкова близо до него, че пръстта изпод копитата му го обсипа като черен дъжд. И точно в мига, когато огромните подкови вече се спускаха към него, Доминик се хвърли встрани.
Мощен рев се изтръгна от тълпата — рев, който можеше да е както за, така и против господаря на Блакторн. Дънкан отново замахна с копието. Доминик отново отскочи встрани в последния момент. Тази игра на котка и мишка продължи още известно време. При всеки нов удар Дънкан се изправяше все по- високо на стремената, жадуващ да сложи край на неравния двубой.
При шестата атака Доминик отново скочи, но този път не встрани, а срещу Дънкан, сграбчи десния му крак и го дръпна с все сила. Тактиката му се оказа успешна — противникът му загуби равновесие и падна от седлото.
Още докато падаше, Дънкан пусна безполезното вече копие и посегна към меча си. Макар че се стовари тежко върху едното си рамо, той веднага се претърколи, както бе сторил Доминик преди малко, и скочи на крака като котка.
Преди обаче да се е окопитил, Доминик замахна и го удари зад коленете с плоската страна на меча си. Дънкан падна по гръб. Нямаше никакъв шанс да успее да се изправи или да използва оръжието си. Доминик светкавично промуши острието на своя огромен меч между брадичката и ръба на ризницата му.
Дънкан се вцепени, очаквайки всеки миг да бъде пронизан смъртоносно. Доминик се бе надвесил над него, задъхан от изтощение. Тънка струйка кръв се спусна от острието на меча му по шията на Дънкан.
— Преди време ти ми каза, че не прегъваш коляно пред никого, освен пред своя шотландски крал — каза Доминик с подрезгавял глас, който отекна над притихналата морава.
Дънкан мълчеше, все още очакващ фаталното пробождане.
— Давам ти възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш или да умреш веднага, или да ме приемеш за свой сеньор.
Над бойното поле се възцари пълна тишина. После Шотландския чук изруга, пусна дръжката на меча си и се усмихна накриво.
— По-добре твой васал, отколкото храна за червеите — каза той.
Доминик отметна глава назад и се засмя.
— Да, Дънкан. Много по-добре.
Доминик прибра меча си с невероятна лекота и протегна ръка, за да помогне на Дънкан да стане на крака. Но вместо да се изправи, Дънкан подви коляно и сведе глава. Така всички на моравата можаха да се убедят, че макар до шията му вече да не е опряно острие, водачът на рийвърите признава Доминик льо Сабр за свой господар.
— Стани — каза Доминик.
Когато Дънкан се подчини, Доминик вдигна меча му от земята и му го подаде.
— Ти ми даде думата си — каза той. — Не ми трябва друго свидетелство за твоята лоялност. А и един невъоръжен рицар не е полезен на никого, най-малко на своя сеньор.
Дънкан отмести очи от собствения си меч към прибрания в ножницата меч на Доминик, усмихна се и втъкна оръжието на пояса си. От тълпата на моравата се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.
Доминик се обърна към чакащите встрани рицари и впери изпитателно поглед в скупчените един до друг рийвъри.
— Давам на Дънкан от Максуел едно обширно имение в земите на север, за които спорят шотландския и английския крал.
Дънкан се втренчи смаяно в него.
— Онези от вас, които следват Дънкан, имат право да избират — продължи Доминик. — Можете да си тръгнете необезпокоявано оттук и да не стъпвате никога повече в моите владения. А можете и да приемете Дънкан за свой господар. И чрез него — мен.
25
Докато Доминик и Саймън наблюдаваха отпътуването на рийвърите, които бяха предпочели да последват Руфъс, вместо да останат с Шотландския чук, старата Гуин и Мег бяха в дневната на горния етаж на крепостта и се грижеха за рицарите от двата лагера, наранени по време на дългия турнир. Бяха избрали за лазарет тази стая, защото в големия салон вече течаха приготовленията за пиршеството.
— Ох! — изпъшка Дънкан, като се дръпна рязко от ръцете на Мег. — Боли!
Беше настоял да го прегледат последен, защото нараняванията му били незначителни.
— Стой мирен — сгълча го Мег. — Даже когато Доминик беше опрял меч в гърлото ти не мърмореше толкова.
— Очаквах да умра всеки миг. Каква полза от мърморене?
Мег го изгледа хладно. Колкото и да харесваше Дънкан, дълго нямаше да забрави как яростно бе нападал съпруга й, готов да му нанесе смъртоносния удар.
— Наведи глава назад — каза тя. — Не мога да видя раната ти.
— Не ми харесва погледа в очите ти, Меги. Все едно да оголя шията си пред гладна вълчица.
Мег се взря в лешниковите му очи, прочете разбирането и горчивата развеселеност в тях и усети как напрежението в нея започва постепенно да се изпарява.
— Ако Доминик може да пощади живота на един враг — каза сухо тя, — аз пък мога да пощадя живота на един приятел.
Пренебрегвайки зле прикритите усмивки на своите рицари, Дънкан се намръщи и наклони глава назад, за да позволи на Мег да види добре раната на шията му.
— Просто една драскотина, нищо повече — промърмори той.
— Нима? — възкликна саркастично Мег. — А аз като те гледах как се гърчиш и се оплакваш, реших, че гърлото ти е разрязано от ухо до ухо.
Рицарите в стаята избухнаха в смях — не всеки ден се случваше да видят как едно момиче гълчи един от най-страшните рицари в цяла Англия. Мег вдигна поглед и им се усмихна.
— Вървете на вечеря, добри рицари — каза тя. — Сър Дънкан скоро ще се присъедини към вас.
Когато мъжете се изнизаха покрай нея и се отправиха към салона, Мег отново се наведе и започна да
