Откъм двора се чу звук, наподобяващ тихо жужене — беше шепотът на стотици неестествено приглушени гласове, който се носеше като вятър над тълпата от хора.
— Продължават да прииждат, господарю — спокойно каза Гуин.
— Защо? — попита Доминик.
Дори старата друидка трепна при звука на гласа му.
— Да узнаят решението ви. Те са в беда, а вие сте им господар.
Без да каже и дума, без дори да се обърне назад, Доминик излезе от залата и се отправи към входа на крепостта. Когато се появи на прага на широкия портал с лъскавите си доспехи, които сияеха изпод тежкото наметало, в двора се възцари пълна тишина.
Преди обаче да успее да каже каквото и да било, по стълбите, куцукайки, изтича Хари. В ръцете му имаше малка кожена кесийка, в която дрънкаха монети.
— С Адела научихме какво е станало — каза той. — Откупът, който ви искат, е чудовищен.
Сетне подаде кесийката на Доминик. Но той бе толкова слисан, че не помръдна.
— Вземете я — настоя Хари. — Не е много, знам, но това е всичко, което имаме. Моля ви, господарю. Когато Адела беше болна, Мег й помогна.
Преди пазачът да се е обърнал, по стълбите се изкачи соколарят, понесъл в ръце дървена купа с няколко скъпоценни монети.
— Един боен жребец стъпка втория ми син, когато беше на четири годинки. Господарката коленичи в калта, за да облекчи предсмъртната му агония. Тогава самата тя нямаше и девет години.
След като соколарят остави купата в нозете на Доминик, един по един заприиждаха и останалите васали. Всеки носеше скромното си богатство, събирано цял живот с упорит, тежък труд. И всеки имаше да каже по нещо.
— Тя се погрижи за болния ми баща.
— Когато брат ми беше болен и нямахме слама да запалим огън, тя му даде пелерината си.
— Тя излекува сина ми.
— Бебето ми щеше да умре, ако не беше тя.
— Тя облекчи болките ми.
Парите, които Доминик бе раздал на васалите в деня на своята сватба, валяха като сребърен дъжд в купата, монета след монета — безмълвно свидетелство за почитта на васалите към тяхната друидска господарка. И с всяка монета валяха думи на обич, която нямаше цена.
— Тя изцери земята ми.
— Когато жена ми се нуждаеше от нея, тя дойде.
— Когато всички ме смятаха за прокълнат, тя ме изцели.
— Аз съм сляп. Виждам само чрез нейния глас.
Накрая не остана никой, освен едно момченце на не повече от девет години. До него подскачаше голямо, рошаво куче. Доминик погледна здраво стиснатата шепа на хлапето, питайки се какво ли може да предложи едно толкова малко дете и защо.
Момчето зарови ръка в рунтавата козина на кучето, като че ли това щеше да му даде кураж да заговори, и разтвори шепата си. В нея лежеше най-скъпоценното му съкровище — един от турските шекери, които Доминик бе раздал на васалите си заедно със сребърните монета. Бонбонът беше леко изгризан от едната страна, сякаш всеки ден детето бе отхапвало по мъничко от него, стремейки се да запази колкото се може по-дълго това сладко богатство.
— Тя спаси кучето ми, когато беше попаднало в един капан. — Момчето пусна бонбона върху купчината монети и побягна.
Кучето се спусна след него като кафява сянка.
Доминик се опита да каже нещо, но не можа. Както капките се събират във вадички и поточета, за да се роди буйна река, така даровете и словата на васалите на Блакторн се бяха сбрали, за да разкажат какво означава Мег за тези хора. Тя бе мир и надежда в един свят на войни и глад. Тя бе слънчева светлина, смях и изцеление там, където всичко останало беше само болка.
Тя бе всичко това и нещо повече за воина, който бе дошъл да дири земя и синове, а беше получил живот и любов.
Най-накрая Доминик намери сили да заговори.
— Откраднаха нашето сърце.
Сред тълпата се надигна глух ропот.
— Ако Мег не се върне при нас жива и засмяна — продължи Доминик, — невиждано опустошение очаква земите на север от тук.
Ропотът се превърна в ръмжене на огромен, раздразнен звяр.
— Аз ще преследвам рийвърите и техните семейства, ако ще и до края на света, и ще ги избия до крак — и мъжете, и жените, и децата.
Ръмженето ставаше все по-силно — дебнещ, хищен звяр.
— Ще изпепеля техните домове, ще изколя стадата им и ще отровя кладенците им. Ще разруша техните дувари, ще изтребя дивеча им и ще посипя полята им със сол, за да не раждат нищо. И тогава ще оставя тази прокълната земя на духовете на онези, които са паднали от ръката ми, без да бъдат опростени!
Мощен одобрителен рев разтърси двора на крепостта.
По стълбите бавно се изкачи старата Гуин, изправи се пред господаря на Блакторн и едва сега видя онова, което васалите вече бяха видели.
От скритите под бойния шлем очи се ронеха сълзи, по-многобройни и от купчината сребърни монети в дървената купа.
— От хиляда години очаквам този ден — каза тя.
Сетне вдигна ръце и със сръчни, уверени пръсти прикачи на черното бойно наметало на Доминик тежка сребърна тока. Когато отстъпи крачка назад, слънчевата светлина озари древния накит и сребърната вълча глава сякаш пламна. Бистрите й кристални очи заблестяха като живи.
С мощен възглас множеството в двора приветства Друидския вълк.
На зазоряване дружина рицари напусна крепостта Блакторн и се отправи в галоп на север. Всяка крачка на бойните им коне бе съпроводена от звън на стоманени оръжия и блясък на остриета. Зад тях подвижният мост бе вдигнат, а тежките порти бяха залостени.
Друидският вълк отиваше на война.
— Не! — сопна се Доминик на Дънкан. — Теб ще те разпознаят и ще те убият на място. Не искам повече да чувам и дума за това. Ако не ми трябваше жив, досега вече на два пъти щях собственоръчно да съм те убил.
Дънкан и неговите рицари бяха срещнали Доминик на пътя, водещ на север, в ранния следобед. И оттогава Шотландския чук и Друидският вълк непрекъснато се караха. Дънкан вдигна отчаяно глава към дъбовите клони над главата си, сякаш очакваше помощ от нежните зелени пламъчета, които горяха по върховете на всяка клонка.
— Ако нямаме човек от вътрешната страна на оградата, когато нападнем — процеди през зъби той, — Меги най-вероятно ще бъде убита, преди моят рицар „отцепник“ да успее да го предотврати.
— Да не мислиш, че не знам? — тросна се Доминик. — Затова искам да отидем там, когато се смрачи. По тъмно ще успея да се промъкна покрай…
— За бога! — избухнаха в един глас Дънкан и Саймън.
— Не можеш! — продължи рязко Саймън. — Ръстът ти ще те издаде веднага!
— Да не говорим за този огромен, блестящ сребърен накит на наметалото ти — добави Дънкан, като изгледа неприязнено вълчата глава, сякаш очакваше всеки миг тя да се превърне в жив вълк.
— Господарю — обади се тихо Свен, — аз ще отида. Това е по моята част.
— Досега те вече ще са установили липсата ти — махна нетърпеливо с ръка Доминик. — Какво ще им кажеш, когато те попитат къде си бил?
