— Ще им кажа, че съм се занимавал със стадата си.
Доминик изсумтя.
— Аз никога не бих ти повярвал.
— Вие не сте Руфъс.
Вместо отговор Доминик само изруга яростно.
— Вашата лейди е завързана с верига за едно дърво — продължи Свен. — Няма да може да се скрие, когато атакувате стана. Там трябва да има човек, който да я пази.
— Не мога да искам от теб да се излагаш на такава опасност.
Свен се усмихна развеселено.
— Ах, милорд, нима ме познавате толкова малко? Опасността е моят живот. Тя ми е и любима, и дете. Нали затова толкова ми харесва да бъда ваш рицар.
Още една свирепа ругатня, една дълга въздишка — и Доминик се предаде.
— Преди да тръгнеш, мини през свещеника — нареди той на Свен. — Този път опасността ще е твърде голяма дори за смелчага като теб.
— Има много по-лоши начини да умреш от този да паднеш в бой, защитавайки своята господарка.
— Да — намеси се решително Саймън. — Остави ме да отида със Свен. Аз мога да…
— Не — възпротиви се веднага Свен. — Ти си грамаден като Доминик и Дънкан. Рийвърите ще те забележат начаса. А дори те да не успеят, Едит ще те познае.
— И за теб не може да се каже, че си дребен — каза Саймън.
— С мен обаче са свикнали — отвърна Свен и се обърна отново към господаря си. — Кога ще нападнете?
— По здрач — каза Доминик. — Ще имаш ли достатъчно време?
Свен погледна ъгъла на слънчевите лъчи.
— Не съм съвсем сигурен. Пратете няколко души да атакуват пеша откъм тила. С малко късмет задната врата в оградата ще бъде отворена.
Преди който и да било от мъжете да успее да каже нещо повече, Свен изчезна от очите им.
— Къде го намери? — обърна се Дънкан към Доминик.
— В един сарацински пъкъл.
— Ще може ли да отвори задната врата?
— Ако някой въобще може да се справи с тази задача, това е Свен. Не му е за пръв път да ми отваря врати отвътре.
— Напълно ти вярвам — измърмори Дънкан. — Той умее да се промъква скришом като котка.
Зад гърба на Доминик се чу нетърпеливо конско пръхтене и потропване. Докато Доминик, Дънкан и Саймън се препираха кой да заеме най-опасната позиция при атаката, останалите рицари и техните валети бяха слезли от седлата и спокойно изчакваха заповедите на своя господар. Хората на Дънкан бяха досущ като тези на Доминик: корави, опитни и отлични бойци, калени в много кървави битки.
Повечето рицари бяха свалили тежките си ризници и преглеждаха оръжието си. Навсякъде бяха разпръснати арбалети и стрели, копия и боздугани, брадви и мечове. Докато се занимаваха с оръжията, мъжете разговаряха оживено и се хващаха на облози за това кой ще мине пръв през оградата, кой пръв ще убие някой от противниците, дори за това кой пръв ще бъде ранен или убит.
Техните шеги и разговори достигаха до Доминик сякаш безкрайно отдалече. В съзнанието му имаше една-единствена мисъл: Мег. Готов бе начаса да замени рая с ада, стига да бе сигурен, че така неговата малка соколица ще оцелее.
— Какво ще заповядаш на своите рицари? — попита го Саймън, когато всичко бе вече готово.
— Никаква милост. Никакви пленници.
Без да обръща внимание на пазачите, които постоянно си подвикваха един на друг от своите вишки по дървената ограда, Мег тайничко подръпна тежката верига, която стягаше китките й и опасваше дънера на младия дъб. Но макар и ръждясала, веригата беше много здрава.
Тя вдигна очи към небето. Слънцето вече се бе скрило зад дървената ограда, опасваща поляната. Скоро над сенките и долчинките щеше да падне здрач, а след него мракът щеше да обгърне земята. Малко след това на небето щеше да изгрее луната в целия си сребърен блясък.
И тогава рийвърите щяха да дойдат при нея.
Едит обикаляше нетърпеливо около огъня, където върху един шиш се печаха останките на един елен, и час по час местеше поглед от пламъците към пазача, който имаше най-добра видимост към пътя за Карлайл.
— Виждаш ли нещо? — извика отново тя.
— Не — рязко отвърна мъжът.
Руфъс отряза къс месо от шиша с камата си, натъпка устата си и започна да дъвче.
— Той ще дойде — упорито тропна с крак Едит. — Вещицата го е омагьосала.
Руфъс изсумтя.
Едит продължи да обикаля около огъня. Един опърпан рийвър пристъпи към шиша. Ножът му разряза с лекота твърдото месо.
— Ами ти, овчарю? — попита Едит. — Ти не видя ли конници да идват насам?
— Не, господарке. Моите стада са на изток.
Едит измърмори нещо под носа си и подвикна отново към пазача, който този път обаче не й обърна внимание.
Овчарят се запъти лениво към задната страна на стана. Когато мина покрай Мег, той изпусна парчето месо, наведе се да го вдигне и прошепна тихичко, така че да го чуе само тя:
— Меча ще дойде след здрачаване.
Мег се взря с ококорени очи в русата коса и светлите очи на непознатия овчар.
— Няма да дойде — прошепна тя.
— Бъдете готова, милейди.
С тези думи Свен се усмихна, хвърли месото и продължи към задната порта. Както се надяваше, рицарят, който се бе „отцепил“ от Дънкан, седеше там и точеше огромна бойна брадва.
— По здрач — промълви едва чуто Свен, минавайки край него. Стържещият звук на кремъка по стоманеното острие спря само за миг — само за да може Свен да разбере, че е бил чут.
— Пазачо! — извика Едит след няколко минути.
— Никой не идва, доколкото мога да видя — отговори отегчено пазачът. До гуша му беше дошло да го пита все едно и също цял следобед.
Здрачът обгърна стана като наметало. Макар че луната още не бе изгряла, сребристото й сияние озаряваше хоризонта на запад. Руфъс изтри ножа в ръкава си и погледна към Мег. Похотливият блясък в очите му разкриваше повече от ясно неговите намерения.
Рицарят на Дънкан се изправи на крака, вдигна брадвата и я размаха с една ръка над главата си. Въздухът засвистя, разсичан от лъскавото острие. Не за пръв път опитният боец изпитваше уменията си да борави с тежката брадва, но и сега, както и преди, всички рийвъри го зяпаха с отворена уста, напълно погълнати от ловката му игра с оръжието.
Точно от това имаше нужда Свен. Той отиде до задната врата уж за да се облекчи, но когато стигна до пазача, в ръката му проблесна острие и след миг мъжът се свлече на земята. Свен го изправи, облегна го на дървената ограда и го загърна с наметалото, за да изглежда като заспал,
Сетне заби ножа няколко пъти в пръстта и острието отново бе чисто. Той го прибра в капията и зачака. Знаеше, че битката ще започне съвсем скоро.
Внезапно пазачът при главната порта нададе вик и посочи към пътя.
— Идват! Двама рицари. Единият е облечен в черно. Бог да ме убие, ако това не е норманското копеле!
— Носят ли откупа? — попита Едит.
— Да! Конете направо залитат под тежестта на съкровищата.
Ликуващ рев разтърси горския стан. Мъжете се сборичкаха в надпреварата си да съзрат първи богатствата, които скоро щяха да бъдат техни.
