се начумери и добави: — Обясни на прислугата, моля те, чие е животното, за да не го прогонят в обора.
— А хапе ли? — запита колебливо младата вдовица.
Хилари сграбчи гадинката за врата и я хвърли в краката на Флорет.
— Ако те ухапе, ухапи я и ти.
Всички прихнаха в смях, нервността на Рейна се поуталожи и тя се включи в общото веселие. Девствеността й бе вече отнета, а всички твърдяха, че този момент бил най-страшният. Следователно не биваше да се притеснява. Само че безпокойството не я напускаше — въпреки всичко. Може би пък не биваше да разрежда толкова виното на мъжа си — наистина бе заприличало на боядисана вода. Ако Ранулф бе пийнал повече, сигурно щеше да му е по-весело и нямаше да я изпрати толкова скоро горе, в стаята. Целия ден той се държа странно и настроението му се люшкаше между замаяност, раздразнителност и униние. Рейна се запита дали изобщо я трябвало да го подкача, след като той явно не бе в състояние да приеме шегата като шега. Какво ли я очакваше след малко с този сериозен, навъсен великан? Нима пак щеше да се отнесе тъй грубо с нея? Пак ли щеше да претупа всичко набързо? Или този път нещата щяха да протекат по-бавно и също тъй грубо? Боже мили, помисли си тя, сигурно съм полудяла, щом като сама си надробих тази попара. А може би изобщо не искаше да спи с нея? Тази мисъл повдигна малко духа й. Та нали каза на Ранулф за шишенцето с „кръвта“, предназначена за спалното бельо! Следователно изобщо не се налагаше да преспи с нея, само защото това се очакваше от него. А освен това той каза, че държи да приключи с формалностите; за нещо друго изобщо не стана и дума.
Отново я обзе силно безпокойство, но околните предположиха, разбира се, че за една млада съпруга това е най-естественото състояние преди първата брачна нощ и затова закачките по неин адрес зачестиха, като понякога шегите загрубяваха.
Докато й снемаха дрехите, тя мълчеше. Внезапно съзря сребристата горна част на роклята си в ръцете на Хилари и се досети, че всъщност мъжът й и дума не отрони за новата си одежда. Дамите отделиха цели четири часа за мантията и панталона му, а тя самата уши горната част, за да подхожда на нейната. Не бе съвсем наясно защо е положила толкова усилия, но ако той не можеше да оцени труда й, то подобно нещо нямаше да се повтори никога.
Но пък той изглеждаше изключително! Гордееше се с него! Нима можеше в такъв случай да очаква да й благодари?
Тя въздъхна и отново се завърна в действителността. Момичетата не доловиха въздишката й, защото се кискаха на поредната смешка.
Лейди Маргарет се зае да среше дългите коси на Рейна, но само след миг чуха, че мъжете се приближават и Рейна бе напъхана светкавично в леглото. Трябваше просто да чака — като жертвоготовната Богородица на олтара. Стори й се, че и с нея нещата не стоят много по-различно.
Според обичая веселите другари на жениха го вдигаха на рамене и така пристъпваха прага на брачните покои, но в случая тази процедура се оказа невъзможна поради ръста му. А ако Рейна узнаеше, че той дори е успял да извлече цялата банда по тясното стълбище, страховете й щяха да се умножат десетократно.
С пристигането на мъжете се посипаха нови, още по-неблагопристойни закачки. Рейна реши да не ги слуша, а още по-малко пък държеше да наблюдава как Уолтър снема одеждите на Ранулф. Затова съсредоточи мислите си върху това, който предстоеше на следващия ден, както и върху последователността на ястията — все пак повечето гости щяха да поостанат по-дълго. Мина й през ума, че в последно време е пренебрегнала болните в селото и че трябва да ги посети отново. За да се по-разсее, реши да мисли само и единствено за всички възможни добри намерения, които й дойдеха наум. Внезапно обаче някой заключи вратата и Рейна се сепна. Преглътна мъчително. В стаята бяха останали само тя и той.
След като заключи вратата, Ранулф се отправи направо към леглото. Беше само по панталони. Рейна затаи дъх. Нима щеше да й се нахвърли както първия път? Не, този път не го стори. Този път той просто сграбчи завивката и я дръпна рязко от тялото й.
Тя простена нечуто. Безмълвен, Ранулф се загледа във фигурата й като омагьосан. Рейна затаи дъх, не смеейки нито да помръдне от мястото си, нито пък да прикрие голотата си с ръце; изпълваше я страх при мисълта какво може да я сполети всеки миг отстрана на непредвидимия великан, за когото се бе омъжила.
— Значи не е било сън — обади се той внезапно.
Погледът й потърси неспокойно неговия. Очите на Ранулф помътняха и придобиха индигов оттенък. Мъжът й сякаш се удивяваше на откритието си и като че ли го заля някакво чувство, което обаче Рейна не успя да разтълкува докрай.
— Това добре ли е… или зле?
В отговор Ранулф само изръмжа. Явно, че жената пред него просеше комплименти, и то след всички несправедливи упреци и слова, които му отправи. И нямаше нужда тя да задържа дъха си. Но, Боже милостиви, все пак бе доволен, че не е сънувал онова, което занимаваше ума му в продължение на няколко дни.
В този миг той си я спомни много отчетливо, седнала насред леглото му в късата си ленена риза, като малка валкюра1, готова за борба. И отново из тялото му пролази желание както в деня, когато я видя възседнала коня. Това голо тяло! Боже! Та кой можеше дори и да предположи, че под дрехите си тази жена крие такива великолепни форми! Вярно, че на ръст бе ниска, но всичко във фигурата й бе точно премерено, хармонично, безупречно.
Можеше да стои така и да я наблюдава часове наред. Но едновременно с това желаеше и да се потопи веднага в нея. Измъчваше го невъзможността да обедини и двете в едно. Този път обаче сетивата му бяха будни, желанието го изпълваше докрай, но той успяваше някак да го овладее… или само така му се струваше. Гръм и мълнии, нима винаги щеше да бъде в неизгодна позиция спрямо тази жена?
Опря едно от колената на леглото, а след това и второто. Жена му задиша тежко. Той я погледна право в очите.
— Страхувате ли се? — попита с несигурен глас. Кимването й го изненада — най-вече поради думите й, произнесени сутринта: „Нима ви изглеждам мъртва?“ — Нали знаете, че… — продължи той все така колебливо.
— Да, знам.
— От какво се страхувате тогава? Нима мислите, че съм различен от другите мъже?
От гърлото й се отрони задавен звук. Той смръщи чело, но после плъзна поглед по собственото си тяло и промърмори.
— Е, може и да съм малко по-различен. — Тя започна буквално да се задушава и Ранулф продължи с рязък тон: — Няма нужда да засягаме специално този въпрос. Веднъж вече сте изтърпели тежестта и размерите ми и не сте умрели, както благоволихте да ми съобщите самата вие. От какво се боите тогава?
— Мисля, че… от неизвестността… Не знам защо бързате чак толкова да останете насаме с мен.
Той я изгледа, невярващ на ушите си.
— Значи, милейди, вие твърдите, че не знаете защо съм ви изпратил в леглото, така ли?
— Да, но вашето нетърпение…
— Вие какво очаквате от мен? Нали виждам, че жената, чието място е в леглото ми, ме избягва. Ако се налага, мога да се въздържам както всеки друг мъж, но да се въздържам насила не съответства на природата ми. Запомнете го. Не понасям да ме лишават от нещо, което желая да взема.
Лицето му отново помръкна. Колко хитро само го накара да издаде, че я желае силно и в крайна сметка получи своя комплимент. И то при положение, че страстта му бе нещо съвсем временно, едно чисто плътско привличане. Или може би още нещо? Не, нищо друго. Всяка друга на нейно място щеше най-охотно да задоволи глада му, макар че тъкмо тя го предизвика. Запита се защо изобщо й заповяда да напусне празненството — та нали можеше да се измъкне незабелязано, с която и да е от женските там?
В този миг той се сепна. С върха на пръстите тя докосна веждите му.
— Защо правите така?
— Какво правя?
— Ами, мръщите се съвсем безпричинно. Все още не съм ви виждала да се усмихнете.
— Ако толкова държите на усмивките, милейди, трябвало е да се омъжите за Уолтър — отвърна той
