доспехите на Ранулф, с изключение на меча. Юношата бе легнал полузаспал върху сламен чувал в предверието, но когато Рейна и Ранулф влязоха, се стресна и разтвори широко очи.
— Да знаете само каква стая са ви отредили, Ранулф — възкликна Лензо въодушевено. — Като съкровищница е.
Рейна се усмихна и пристъпи в просторното помещение. Осветена от множество канделабри, двете стаи бяха подготвени отлично.
— Ето някои от ценностите, завладени от баща ми в Кипър — поясни Рейна и посочи финия турски килим, заемащ по-голямата част от пода, както и два гигантски гоблена с чуждоземни орнаменти. — Стигна ли и до вас вестта, че кралят е завзел острова?
— Не. Никога не съм се вълнувал особено какво става далеч от границите на Англия — отвърна Ранулф разсеяно.
Усмивката на Рейна стана още по-широка, тъй като той бе буквално поразен от удобствата, които предлагаше помещението. Покрай просторното легло с четирите подпори бяха спуснати пищни сини завеси, а над тях грееше гербът на рода Дьо Шампани. В двете дебели външни стени бе изградена тоалетна, свързана с водна цистерна на покрива; така се отстраняваше неприятната миризма. В две от бойниците ги очакваха кресла, покрити с хермелинови кожи, а една от стените бе заета от огромен гардероб, в който се съхраняваха скъпото официално облекло на родителите на Рейна.
В стаята имаше няколко ракли за ежедневното облекло. Една от тях обаче, значително по-широка от останалите, се заключваше и бе предназначена за скъпоценни предмети, придобити в Обетованата земя. Тя съдържаше златни кюлчета, екзотични масла и бокали, обсипани със скъпоценни камъни. Подобно ракла имаше и в стаята на Рейна. В нея се съхраняваха важни семейни документи, сребърни съдове за хранене и везани одежди, закупени от търговците в Бъркънхем, както и скъпоценни подправки, малкото на брой накити и останалите налични пари.
Камината не бе запалена, тъй като гоблените и килимите не допускаха течение в помещението. Пред нея стоеше рядък стол, уникат като двата останали до масата на лорда. На пода бе разстлан и козяк, имаше различни столове и седалки, както и масичка, върху която бе поставена кана с вино. Огромната вана бе изместена напред от постоянното си място в ъгъла и от нея се издигаше пара. Малкото столче до ваната бе отрупано с дебели кърпи, а върху тях имаше калъп пресен, вносен, ароматичен сапун, придобит също от търговците в Бъркънхем.
— Настоявате ли… да ви помагам, докато се къпете? — В гласа й се долавяше нервност и Ранулф любезно отказа предложението. Тя се възползва незабавно от открилата се възможност и се сбогува. — В такъв случай ви желая лека нощ, милорд.
Стрелна се навън още преди той да осъзнае смисъла на думите й, решавайки, че е успяла да се измъкне. Но се лъжеше. Той успя да я хване досами вратата на стаята й и гръмогласният му бас със сигурност разбуди жените, спящи в помещенията, разположени между покоите на двамата.
— Какво означава всичко това, госпожо?
— Нима са необходими обяснения? Вие ще спите там, а аз — тук. Поне докато се оженим.
— Ние вече
— Да, но никой не знае това, милорд, и вие се съгласихте да не съобщаваме никому. Нима искате да опетните честта ми пред останалите само защото не можете да потърпите няколко дни?
— Питам се обаче какво ли ще стане с вашата чест, ако по брачното ложе няма обичайните петна кръв? — отвърна той.
Рейна бе готова за този въпрос и извади малко шишенце от ръкава си, пълно с червена течност.
— И за това е помислено, милорд. Това тук разрешава проблема. А сега отново: лека нощ!
Тя се шмугна в стаята си и хлопна вратата под носа му. Ако бе видяла изражението на неговото лице, сигурно щеше да прихне. В този момент обаче не й бе никак до смях; та нали той можеше да заблъска по вратата, настоявайки за своето брачно право.
За щастие не се случи нищо подобно и Рейна си честити победата и малката отсрочка. Въпреки всичко обаче отказваше да мисли за онова, което я очакваше след няколко дни, когато нямаше да може да избяга от неудобното брачно ложе, което сама си избра.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
— Хайде, Ранулф, щом си решил да маршируваш насам-натам, нека по-добре се разходим навън покрай насипа — предложи Уолтър.
— Сега не мога да изляза.
— В такъв случай поне седни на едно място и недей да гледаш постоянно във вратата. Така няма да я отвориш. А освен това, ако не седнеш веднага, някой може и да забележи, че нервничиш.
Ранулф въздъхна и се намести на масата до Уолтър, но не можа да се отпусне напълно. Голямата зала бе претъпкана с хора — в късния следобед пристигна сър Хенри с двадесет рицари и още двадесет оръженосци. Броят на дамите също се удвои. В просторната зала се бяха събрали жените и дъщерите на Саймън и Джон, жените на останалите васали и кастелани, шест дами, придружавани от сър Хенри, жена му, както и двете му омъжени дъщери. Във въздуха витаеше празнично настроение, сякаш сватбеният пир вече е започнал. Но всъщност обрядът бе предвиден за следващия ден.
След ядене ниските маси бяха изнесени и повечето гости затанцуваха под веселите звуци на група скитащи музиканти, застанали в галерията. Въпреки шума някои от по-възрастните мъже играеха на шах. В другия край на залата оръженосци се забавляваха с хвърляне на зарове. Сред гостите се движеха напред- назад слуги и допълваха чашите с вино и бира.
Вече не наблюдаваха Ранулф толкова внимателно, както по време на храненето, макар че някои от дамите все още не можеха да откъснат очите си от него. Уолтър беше съвършено прав. Той, Ранулф, се държеше нервно като всеки жених и се правеше на глупак само защото Рейна се бе оттеглила със сър Хенри в едно от страничните помещения.
— Бих могъл да се закълна — прекъсна Уолтър размишленията му, — че тъкмо ти бе човекът, когото поведохме насила към щастието му. Сега обаче за теб е въпрос на живот и смърт да получиш младата лейди за жена.
— Така като те гледам, май искаш двубой помежду ни.
Уолтър се позасмя.
— Ще ти се да ме набодеш на копието си, нали? Я по-добре ми кажи защо все пак накрая се спря на Клайдън.
— Много добре знаеш, че ме е отблъсквала мисълта за женитба с благородна лейди, а не самият Клайдън.
— Да, известно ми е. Обаче младата дама все още е неразривно свързана с тази ценна придобивка. Впрочем, как стана така, че си промени мнението за своята съпруга?
— Не съм си променял мнението! Все още й нямам никакво доверие. Но както ти самият каза, друг начин няма — заедно с Клайдън трябва да взема и нея.
— До този момент тя е спазила всички уговорки помежду ви.
— Уолтър, голям си досадник.
Уолтър обаче се престори, че не е чул последните думи на приятеля си.
— Досега младата лейди била ли е поне веднъж нечестна? Освен това те представи по такъв начин, че всеки от хората й просто умира да ти се закълне във вярност. И не само това — те най-искрено те харесват! — В този миг лицето на Ранулф помръкна и той се разсмя. — Не се смей! — продължи Уолтър, — дори и в този миг тя прави всичко възможно, за да разчисти и последното препятствие по пътя ви.
— Наистина ли?
— Аха, значи това те притеснявало, така ли? Нима наистина се опасяваш, че в последния момент ще се отметне, след като нещата са стигнали дотам? Подозренията ти са крайно неоснователни!
— Жените разсъждават по-различно от мъжете; точно сега е моментът да извади меча… когато никой не очаква. Ти знаеш ли тя къде спи? Не при мен. Все още не се смята за истински омъжена.
За момент Уолтър остана със зяпнала уста, но след това се разсмя гръмогласно.
— Невероятно! Би трябвало и сам да се досетя, че нещо се крие зад твоето безпокойство. За Бога,
