— Съблечете се.
Тя го изгледа невярваща.
— Не ви разбрах добре.
— Напротив, много добре ме разбрахте! — В дълбокият му глас се прокрадна топла нотка. — Искам да се убедя, че не съм сънувал миналата нощ, че наистина сте били моя.
— Достатъчно е само да хвърлите поглед на чаршафите и веднага ще разберете, че сте ме притежавали.
Той последва съвета й и изруга. На долния чаршаф имаше голямо петно кръв.
— Боже мили, да не съм ви убил?
— Едва ли — отвърна Рейна, а теменужените очи отново се впиха в нея. — Приличам ли ви на мъртва?
Лицето му помръкна.
— Приличате ми точно на благородната дама, за която се ожених. Искам да знам обаче дали е сън онова, което се крие под вашите дрехи? Съблечете се, и то по-бързо. Защото в противен случай ще ви…
— Стойте, където сте и не се приближавайте — извика тя с остър тон в мига, в който той отметна ления чаршаф от коленете си. Струваше й не малко усилие да го гледа право в лицето и да не отмества погледа си надолу, но все пак успя да се овладее. — Но преди да направите още някоя глупост помислете само какво ни предстои днес. Ако не тръгнем веднага, ще пристигнем в Клайдън по тъмно и моите хора няма да ме познаят лесно. И бездруго ще ми е трудно да обясня на лорд Саймън като как съм се омъжила тъкмо за човека, който ме е отвлякъл. Не искам да си имам проблеми с влизането в собствения си замък, и то само защото благоволявате да се излежавате цяла сутрин.
Той я загледа остро и дълго време не продума нищо. Най-накрая само повдигна рамене.
— Добре. Мога да почакам и до вечерта.
Аха, значи
Рейна бе намислила вече какво точно да каже на Саймън Фиц Осбърн и останалите васали, но докато седеше пред Ранулф на огромния му кон, промени замисъла си. Великанът не й разреши да язди на собствения си кон, тъй като все още й нямаше доверие. Държеше тя да му бъде под ръка, за да не разбуни хората си срещу него. Рейна реши да не го разубеждава — съпругът й сам трябваше да достигне до извода, че тя приема сериозно брака им и не възнамерява да се освободи от него.
Обясни му, че що се отнася до васалите й, ще е значително по-просто, ако те двамата се престорят, че все още не са женени, но че възнамеряват да го сторят в най-близко време. Кажеше ли на хората си, че се е омъжила тъй бързо и тайно, щяха да възникнат подозрения дали не е била принудена насила да сключи брак. Рейна държеше васалите й да приемат Ранулф без всякакви задни мисли. Следователно се налагаше да ги извести колкото се може по-бързо, че именно той е мъжът, когото е избрала за спътник в живота.
Макар и с нежелание, той се съгласи с доводите й. Разбира се, успокояваше го фактът, че притежава копията на брачния договор и винаги можеше да ги покаже, в случай че Рейна започне някакви нечестни действия спрямо него. Наложи се Ранулф да съобщи и на своите хора за замислената измама и те незабавно проявиха готовност да потвърдят, че сватбата все още не се е състояла. Рейна се надяваше, че е пресметнала всички възможности, но, разбира се, бе наясно, че винаги може да се случи нещо неочаквано. В този миг обаче не й бе лесно да разсъждава съвсем ясно, тъй като я бяха обгърнали две силни, мускулести мъжки ръце. Като капак на всичко все още се чувстваше объркана от случилото се сутринта.
Не бе никак наясно как съпругът й приема нейната голота. Но дори и да не одобряваше тялото й, той не бе в състояние да отхвърли законността на скрепения договор, тъй като отне невинността й. Защо тогава поиска да я види гола? Дали щеше да пожелае онова, което види? Ужасен ли бе от фигурата й? Само потвърждение на някое предположение ли искаше или пък го беше яд, че е забравил как изглежда жена му?
Той смяташе, че е сънувал как са се любили и думите му й се сториха доста обидни. Дори и да не му е било приятно, тя все пак предпочиташе да споделят впечатленията си. Очевидно двамата не бяха преживели заедно станалото. Ако бе забелязала, че е пиян и затова не помни какво е вършил, тя може би щеше да го отблъсне… а може би и не. Но сега вече бе късно за каквито и да било предположения. Оставаше й един-единствен изход — да се погрижи следващия път Ранулф да не идва при нея пиян.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Рейна бе посрещната с възторжени възгласи, а през това време Ранулф не пророни нито дума. Внезапно обаче виковете секнаха — бяха го познали. От портите мълчаливо занаизлизаха групи мълчаливи мъже, които се струпаха зад него, за да му отрежат пътя за отстъпление. Не бе в състояние да им попречи. Истински обезпокоен обаче се почувства едва във вътрешния двор. Там се бяха събрали над сто пешаци и поне петнадесет рицари — някои от тях въоръжени само с меч, а други в пълно бойно снаряжение. От жилищното крило прииждаха все повече и повече мъже. Явно, едва в този момент бяха узнали, че господарката се е прибрала.
— Всичко е наред, милорд — прошепна му Рейна в мига, в който той дръпна юздите и запря коня пред малката армия. — Това са само двама от моите васали с рицарите и пешаците си. Нали ви казах, че заради нападението над замъка изпратих да повикат на помощ лорд Саймън! Очевидно на път за насам е взел със себе си и сър Джон.
— Кой Джон? Вашият тъй дългоочакван годеник ли?
— Не, моят васал, сър Джон Редфърд. Той е човек с твърди, ясни и непоколебими възгледи за живота. Първото му впечатление за вас ще го следва неотменно цял живот. Той има трима рицари и петнадесет бойци. Останалите са хора на сър Саймън. Виждам, че и сър Мейър се е завърнал. Той е онзи рицар- охранител, когото изпратих да помогне на моя управител. Той, както и сър Арнулф са от около, четири години при нас. И двамата се представят отлично, но тъй като са част от свитата, вие ще трябва да решите дали договорите им ще бъдат подновени или не.
— Не искате ли и вие да имате право на глас?
— Няма да е зле, ако в някои случаи се допитвате и до мен — отвърна тя, — но… не, не, окончателното решение ще бъде ваше.
— А мъжът с ръка на меча, който се приближава насам с тежка стъпка да не е вашият лорд Саймън?
Рейна трепна и отстъпи назад, стресната от агресивните нотки в гласа му.
— Да, но нека аз разговарям с него. Няма да е зле, ако сега ме снемете на земята и дръпнете ръцете си от мен. Нали разбирате, не бива да си помислят, че все още съм ваша пленничка.
— Това заповед ли е, милейди?
— Не бих се одързостила да ви давам заповеди, милорд.
— Охо! — изръмжа той. — А тази сутрин в палатката? Не ми ли заповядахте да тръгваме?
Рейна поруменя. Ранулф слезе от коня и я постави на земята непосредствено пред себе си. Дори отдръпна ръцете си от нея.
— Лейди Рейна, да не сте ранена? — бяха първите думи на Саймън, когато застана пред тях.
— Ни най-малко — отвърна тя с усмивка. — Трябва да знаете, Саймън, че преживях изключителни приключения и те ми доставиха огромно удоволствие.
Погледът, който мъжът отправи към Ранулф, не беше враждебен, но в държането му се долавяше някаква престореност. Саймън бе не особено висок здравеняк на средна възраст, което означаваше, че по време на разговора трябваше да гледа Ранулф отдолу нагоре — нещо, което никой високопоставен лорд не обича.
Взряна в Ранулф, Рейна побърза да каже:
— Позволете да ви представя сър Ранулф Фиц Хю. Сър Ранулф, моят приближен лорд Саймън Фиц Осбърн.
