В същото това лошо настроение тя се натъкна на Тео, който я очакваше в нейната стая и още с влизането й я засипа с въпроси.
— Е, как беше този път?
— Всички страховити подробности ли искаш да чуеш или ще ти стигнат две-три думи? — сопна му се тя.
— Добре, този път беше ли груб и бърз?
— Е, не толкова груб — призна тя с неудоволствие. — Само че докато разбера какво става и той свърши.
При тези думи Тео се строполи на най-близкия стол, а на лицето му се изписа огромно разочарование.
— Ще рече, до този момент вие не се изпитали удоволствие с него, така ли?
— Удоволствие ли? — изпръхтя тя и се отправи към раклата до леглото. — Кажи ми, Тео, докато се люби, жената изпитва ли нещо по-специално или пък просто трябва да достави наслада на мъжа?
— Не съм аз човекът, който може да отговори на този въпрос, Рейна. Що се отнася до мен,
— Да, но аз не.
— Вие обаче чувствате, че нещо ви липсва — в противен случай нямаше да разсъждавате по този въпрос, нали? — Той се усмихна широко. — Защо не вземете да попитате Уенда? Тя положително ще съумее да ви обясни как се чувства една жена, когато се люби.
— Не желая да питам никаква Уенда — отвърна рязко Рейна и сърдито издаде устни напред. — Кажи ми само едно нещо: Нормално ли е всичко да става толкова бързо?
— О, не, не е нормално. Но можем да приемем следното: Или възбуждате този красив мъж до краен предел, така че да не може да се сдържа, което си е голям комплимент за вас, или пък…
— Я се дръж сериозно, тъпако!
При тези думи той ловко се отклони от хвърлената в лицето му дреха.
— Аз съм напълно сериозен… Или пък такъв му е маниерът и пет пари не дава, дали ви доставя удоволствие или не. За нещастие подобни мъже не са рядкост.
— Да, и аз съм омъжена точно за такъв. — Тя въздъхна скръбно и приседна на леглото. — Казвай какво да правя при това положение?
— Можете например да му кажете, че не ви харесва неговият…
— Ти полудял ли си? — изкрещя тя. — Не мога така.
Тео само повдигна рамене.
— Ами в такъв случай, когато приключи, се опитайте да го възбудите повторно. Втория път мъжете обикновено са по-бавни.
Думите му я заинтересуваха.
— Веднага след това, така ли?
— Да.
— Хубаво, но той заспива начаса.
— Ами събудете го.
Тя се понамръщи.
— Това няма никак да му хареса.
— Ако действате, както трябва, няма начин да се разсърди.
— Да, но как? Как да го предразположа отново?
— Рейна! — При този въпрос той опули очи. — Майка ви не ви ли е обяснявала какво се прави, за да остане съпругът доволен? Докосвате го, милвате го навсякъде… о, само да можех… — Той поруменя. — Значи, галите го, и то точно там, където трябва.
Тя разтвори широко очи.
— Искаш да кажеш да го милвам там ли?
— Точно така. Там.
— О, едва ли ще представлява особена трудност. — На мига осъзна, че говори небивалици и се запита дали някога ще успее да преодолее себе си и ще…
— И така, надявам се, че утре ще ви видя най-сетне усмихната.
Тя го изгледа мрачно.
— Това е по-малкият проблем. Нямаш представа колко непоносим може да бъде този човек. Цяло чудо ще е, ако ме видиш отново да се усмихвам.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Тя не обърна внимание на мъжа си, който спря коня си до нейния; или поне се опитваше да не му обръща внимание. Този непоносим простак бе показал на дамите другия чаршаф и известно време те я следяха с ужасени и съчувствени погледи. Престанаха едва когато се досетиха, че всъщност тя се завърна в Клайдън в цветущо здраве. Какво ли друго можеше всъщност да се очаква, след като предостави на Ранулф правото да постъпи, както намери за добре. А той пък просто се забавляваше от постигнатия ефект.
Когато се събраха на закуска в залата, Ранулф наистина я дари с усмивка. Може би трябваше да приеме тази усмивка съвсем спокойно, но в този момент изпитваше необяснима нервност — може би поради факта, че отново усети онова трепкане в корема си. Дали усмивката на Ранулф бе виновна? Исусе Христе! По-добре да си беше в привичното глиганско настроение.
— Това не са ли горите, обитавани от разбойниците, с които са се сблъсквали всички в околността?
Рейна се видя принудена да изслуша мъжа си.
— Сигурно говорите за онези бандити, които са нападнали лагера ви и са ви накарали бързо-бързо да напуснете Клайдън през въпросната нощ, нали?
Ранулф не се хвана на уловката и се усмихна безгрижно при спомена за онази нощ и за хитростта, която използваха, за да отведат Рейна незабелязано от замъка. В рамките само на няколко часа той се усмихна цели два пъти! Явно, че случката с чаршафите е подобрила настроението му, помисли си тя. Сигурно му е забавно, че поне за известно време Клайдънските дами ще се побояват от него, мислейки, че между бедрата си крие някакво чудовищно оръжие, а не най-обикновен пенис. Извратен тип!
— Да, май че имам предвид съвсем същите разбойници — отвърна той с весел тон. — Дали ще открием следите им, как мислите?
Рейна реши да обуздае гнева си, тъй като й се стори, че Ранулф наистина се е заинтересувал от темата на разговора.
— Следа може и да открием, но не и самите бандити. По всяка вероятност те винаги знаят кога някоя по-голяма група хора напуска Клайдън или Уорхърст. В такива случаи винаги разпределят силите си на изток или на запад и излизат от леса.
— Уорхърст ли?
— Това е малкото градче от другата страна на гората. Него го нападат по-често от нас. Е, понякога ограбват и моите селяни — я чувал жито, я гърне с масло или нещо друго…
— А как стоят нещата с големите кражби на говеда и овце? Веднъж ми споменахте за тях.
— Може и горските разбойници да са били крадците, но не ми се вярва много. Нали самите те са били крепостни селяни? Кому ще продадат животните? А и в гората си имат предостатъчно месо. Не, не, най- често те вършат онова, което наистина умеят добре — да нападат малки групи пътници по северния път, който води през леса. Обикновено става въпрос за търговци, тръгнали за Уорхърст.
— Досега не сте ли опитвали да ги обърнете в бягство?
Рейна се усмихна при спомена за отминали времена.
— Баща ми имаше обичай веднъж месечно да прочиства горите със своите хора. Този лов го радваше, но когато се завърнеше, настроението му беше ужасно — кълнеше разбойниците на поразия. През целия си живот така и не успя да зърне нито един от тях. Споменах вече, че те сякаш винаги научават, кога са заплашени. Кастеланът на Уорхърст постоянно изпраща войска да ги търси, но той е пълен глупак и го надхитрят, както си искат. Горските разбойници може да са били крепостни, но в никакъв случай не са тъпаци.
