Подхвърляйки шеговити реплики, двамата приятели най-сетне се натъкнаха на групата ездачи. Сръндакът бе убит — ловците бяха наобиколили едрото животно и възбудено го обсъждаха. Уолтър се присъедини към тях, докато Ранулф, запленен от жена си, отново впи поглед в нея. Тя обаче не му обърна никакво внимание.
Запита се дали все пак в думите на Уолтър няма зрънце истина. Може би наистина се отнасяше грубо с Рейна? Сякаш бе забравил колко е крехка. Дали не й е причинил болка? А може би нейното твърдоглавие не й позволяваше да му го каже и физическата болка преминаваше в гняв?
Което знаеше за дамите, не му допадаше никак. Но всъщност не ги познаваше добре. Да, добра работа бяха свършили онези двете, които бяха виновни за неприязънта му към
Тя имаше право, когато стана дума за отношението му към другия пол. Обикновено трябваше да се действа много бързо в малкото откраднати мигове, които изобщо можеше да си позволи една прислужничка или някоя крепостна селянка. Да докопа някоя женска не представляваше никаква трудност за него. Те обикновено се задоволяваха я с някоя дрънкулка, я с нещо за ядене. А някои дори не искаха нищо — защото мъж с неговите размери бе нещо непознато за тях и желаеха просто да опитат способностите му.
Не му се бе налагало никога да ухажва жените, дори не и лейди Ан — която впрочем първа започна любовната игра. Освен това тя никога не се оплака, че е бил груб. Вече не помнеше подробностите от страстните им срещи, но едно нещо помнеше много добре — любеха се бързо и припряно, тъй като опасността да ги разкрият бе много голяма. По онова време Ранулф бе едва петнадесетгодишен и, разбира се, влюбен до уши. Когато най-сетне осъзна, че под сладката обвивка се крие гнилоч, вече бе твърде късно за него.
Разбира се, разумът му подсказваше, че не е правилно да приравнява всички дами към онази курва Ан, но въпреки всичко подсъзнателно той го вършеше. Що се отнася до жена му, тя е била предупредена за преживелиците му в ранна младост, а освен това още преди брака имаше възможност лично да изпита отношението му върху себе си. Всеки мъж усвоява поведението си от своите образци. За него такива бяха пастрокът му, ковачът, а след това и Монфор — и двамата един от друг по-груби и по-брутални, хора, които първо удрят, а после питат. Уолтър се опитваше да му покаже други образци за подражание и честичко го подиграваше заради липсата на учтивост; само че, пребивайки години наред при Монфор, и той самият почти забрави добрите си обноски.
Ранулф бе продукт на възпитанието си и щом като Рейна не го харесваше такъв, какъвто е, по-добре да потърси изход другаде.
Тази мисъл буквално започна да разяжда доброто му настроение. Не биваше да има никакво „другаде“ — не и за Рейна. Госпожата се хвана за него и следователно бе длъжна да снижи претенциите си. Но, призна той пред себе си, до този момент държането му към нея едва ли можеше да се нарече нежно.
Откакто се запозна с нея, й се бяха случили следните неща: тя се строполи на земята, завърза я и я уви в ленена завивка, после върху й нахвърляха цял куп чували с жито, а що се отнася до преживелиците й през първата брачна нощ, то той не можеше да си спомни каквото и да било, тъй като бе много, много пиян. Тя все пак не заслужаваше подобно отношение и може би нямаше да му струва много, ако не се държеше тъй „скотски“. Да, спомни си, точно тази дума използва тя по негов адрес.
Можеше поне да опита да се съобрази с нейните желания. Тя щеше тогава да го възнагради с всички онези удобства и приятни неща, за които спомена Уолтър. Всъщност и до този момент му бе подарила толкова много неща, много повече, отколкото си бе мечтал някога. Да, наистина си струваше да опита!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рейна възвърна доброто си настроение в мига, в който преминаха през първия подвижен мост на Клайдън. Поне гостите се позабавляваха, нищо, че на нея й бе чоглаво. Завърнаха се съвсем навреме и всеки можеше да се освежи, преди да седне на празничната трапеза. Следобед повечето щяха да потеглят към родните домове и животът в Клайдън отново щеше да поеме своя ежедневен ход. При тази мисъл Рейна почувства облекчение.
По правило тя обичаше да се събират повече хора и винаги настояваше гостите да останат за по-дълго. Този път обаче нещата стояха другояче. Изпитваше необходимост да се усамоти, за да привикне по-лесно с рязката промяна в начина си на живот. Дори й мина през ума да отпрати за известно време съпруга си, но за да постигне това си намерение, бе нужно неговото съгласие.
Но не й бе писано да се освободи лесно и бързо от гостите. Нещо повече, бе пристигнал още един. Видя го, още щом пристъпи в залата заедно с останалите от ловната дружина. Джон дьо Ласел се изправи от пейката пред камината, където разговаряше с лейди Илейн и се запъти към Рейна.
Тя забави крачка. Първото чувство, което изпита, бе студен гняв, тъй като тъкмо в този момент ненавиждаше съпруга си, а Джон можеше лесно да предотврати последните събития, ако бе пристигнал седмица по-рано. Проклета седмица! Още в следващия миг обаче почувства угризения на съвестта. Джон бе поел и имотите на брат си и положително бе отрупан с грижи. Не бе справедливо да го обвинява за нейните си трудности, колкото и да й се искаше да стовари вината за случилото се върху чужд гръб. Не биваше също да забравя, че всъщност
Иначе Рейна се зарадва, че вижда отново стария си приятел; защото от последното му посещение бе изминала цяла година. Бе изтънял още повече и изглеждаше малко бледен, във всичко останало обаче си бе същият. В зелените му очи все така бе изписан благият му характер и от тях се излъчваше топлина и възхищение. Тя също се усмихна мило и отвърна на кратката му прегръдка.
— Лейди Илейн ми съобщи, че приемате поздравления, Рейна. Написахте ми писмото, за да присъствам на събитието, нали?
Рейна възприе с благодарност тълкуванието му.
— Така е! От все сърце ми се искаше и вие да вземете участие.
Още докато произнасяше последната фраза, тя съжали за подбора на думите си, тъй като осъзна двойствения им смисъл. Тео обели очи насреща й, а Саймън и Гижо се извърнаха настрани, за да прикрият лицата си.
Да, но можеше ли да каже нещо много по-различно? Джон сигурно щеше да е възхитен, ако бе станала негова жена — могъществото на Клайдън щеше неминуемо да облекчи моментните му трудности. Не биваше обаче в никакъв случай да му се казва, че е искала да се омъжи за него. Такава вест би го огорчила излишно.
— Защо държахте всичко в тайна, Рейна? Защо не се изразихте по-ясно в писмата си?
— Какво? А, да! Имах известни трудности с един от съседите си, който прихващаше писмата ми — обясни тя уклончиво. — Впрочем, той също искаше да се ожени за мен.
— Предполагам, че имате предвид лорд Фалкес, но за това можем да разговаряме и по-късно. Кажете, кой от тези благородни господа е щастливият избраник?
Той се вгледа зад гърба й, но не видя познати лице. Господи Боже, рече си тя, как можах дори само за миг да забравя за присъствието на Ранулф.
Тя се обърна и веднага забеляза, че той стои точно зад стола й, толкова близо, че чак носът й се заби в твърдата му гръд. Триста дяволи! Дали и той е чул „двусмислената“ й фраза? Тя буквално изкриви врат, за да види лицето му — то обаче не изразяваше нищо повече от най-обикновено любопитство. В този миг тя осъзна, че той дори и не подозира кой е новият посетител. Може би нямаше и да се сети за кого става въпрос дори и да чуеше името му още веднъж.
Рейна представи двамата един на друг, като се надяваше, че ще успее да ги раздели веднага. Но замисълът й не успя. Не бе съвсем наясно как ще реагира Ранулф. Дали няма да намрази Джон, виждайки в негово лице съперник? Гигантът обаче само повдигна златистите си вежди, а на нея кой знае защо й се стори, че зад маската си на безразличие той сякаш мъничко се забавлява.
