този инцидент попрестанаха с насмешките, но той вече разбрал защо го преследват момите и това прозрение го изпълнило с неприязън към тях. Защото преди това си мислел, че в негово лице те виждат просто приятел. Сега обаче осъзнал, че ги привлича единствено неговата външност.
— Нима искате да повярвам, че за него хубостта няма значение?
— В ранната му младост нещата стояха точно така, милейди. Те прииждаха вкупом на плаца, всякакви там камериерки, кухненски прислужнички, доячки и прочее. Кискаха се на висок глас и пречеха на упражненията. А пък рицарите, които ни обучаваха, знаеха отлично за кого са предназначени овациите и по тази причина бедният Ранулф беше „рендосван“ дваж повече от нас, останалите.
— Да, но когато стана по-голям, тогава…
— О, можете да ми вярвате, че употребяваше наред всички жени, които му се хвърляха на врата. Само че той изобщо не си въобразяваше, че го правят за нещо друго, освен да се похвалят пред приятелките си с новото завоевание. И тогава го откри лейди Ан. Първо обаче трябва да спомена лейди Монфор.
— Жената на лорда ли?
— Да, дама, чийто разцвет бе отминал. Тя се опита да съблазни един петнадесетгодишен юноша. Беше ужасно смешно и жалко. Само че госпожата не възприе нещата по този начин, когато той я отблъсна. Бе направо вбесена и реши да спаси гордостта си, като за отмъщение разказа на лорда, че Ранулф се е опитал да й посегне. В резултат го нашибаха с камшици пред перовете на лорда.
Рейна смръщи чело.
— А той защити ли се по някакъв начин?
— О, никой, дори и мъжът й не повярва на нейните обвинения. Само че жената на лорда не може да бъде наречена лъжкиня и затова наказаха Ранулф. Този случай привлече вниманието на лейди Ан, храненицата на Монфор. Тя бе около година по-възрастна от Ранулф, с възхитителна външност и усмивка, която озаряваше пространството около нея, и очи като…
— Не ставайте прекалено поетичен, сър — прекъсна го Рейна с неохота. — Значи е била хубава — така и кажете.
Уолтър се ухили глуповато.
— Да, тя бе наистина много красива и всеки паж, оръженосец или рицар бе поне мъничко влюбен в нея.
— Вие също, нали?
Той повдигна рамене.
— Но когато лейди Ан съзря Ранулф, всички останали престанаха да я интересуват… или поне така изглеждаше на пръв поглед. И един ден, докато той все още бе прикован на легло след бичуването, тя се промъкна в неговата стая. Тогава започна и тяхната връзка. Както можете да си представите, той хлътна до уши и си мислеше, че същото се отнася и за нея.
— Ако сте решили да ме убеждавате, че причина за враждебното му отношение е разбитото му сърце, то…
— Нямаше да е зле, ако е така, милейди, но ако вие не проявите малко търпение и не изслушате разказа ми докрай, аз…
Нима гласът й бе прозвучал раздразнено? Какво ставаше с нея? Е, добре, слушаше истории, случили се с мъжа й и друга жена. Нали тя самата настоя да ги изслуша?
— Продължавайте, сър Уолтър, а аз ще се помъча да се въздържам от прибързани заключения.
Той само кимна и лицето му стана по сериозно от всякога.
— Взаимната страст на двамата продължи месеци, но най-сетне настъпи денят, в който връзката им донесе плод. Лейди Ан се изповяда на Ранулф, че очаква дете.
Рейна не бе особено изненадана от развоя на събитията в разказа. Щеше повече да се учуди, ако мъжът й нямаше незаконородено дете. Вярно, че такива неща не се случваха всеки ден с благородните дами, но пък не бяха и кой знае какво изключение. Пример за това бе неговият полубрат-благородник.
— А ожениха ли се? — попита тя сухо.
— Не. Той държеше много на брак. Беше направо луд по Ан и желаеше детето. Ан обаче не го искаше за съпруг. О, известно време му даваше измамни надежди и си измисляше най-различни обяснения защо не бива все още да казват на лорд Монфор за женитбата. Но Ранулф бе извънредно настойчив и най-накрая тя отстъпи на натиска му. Каза му направо в очите, че не възнамерявала да се омъжва за безимотен оръженосец — в никакъв случай. Притежавала къща с чифлик, но Монфор, като я знаел каква е красавица, обещал да й намери богат жених и в крайна сметка това било всичко, което можела да си пожелае от живота. А когато Ранулф заговорил страстно за взаимната им любов, тя се разсмяла и му обяснила, че за нея богатството е единственото нещо, което си струва да обичаш на този свят.
— Не е било особено дипломатично от нейна страна — отбеляза Рейна сухо. Ядоса се на себе си, че е допуснала да изпита остро състрадание към някогашния, младия Ранулф. — А детето?
— Лейди Ан се завърна в своя чифлик, за да роди там. Когато Ранулф преодолял разочарованието си, установил, че все още държи да вземе детето при себе си, независимо от трудностите, които го очаквали. Само че на първо време не успя да открие Ан. Когато най-сетне открил следите й, тя отдавна била родила. Живеела вече с новия си съпруг някъде на север.
— Детето при нея ли е било? — В гласа й прозвуча съмнение.
— Не. Дала го на някакво семейство в едно малко селце и не искала и да го знае.
Рейна се замисли. Сети се за Кенрик и Лензо, оръженосците на Ранулф. Кенрик бе твърде възрастен за негов син, но, Лензо… Но Уолтър все още не бе приключил с разказа си.
— Съпроводих Ранулф до нейния чифлик. Той бе истински щастлив, че тя е захвърлила детето при други хора — мислеше си, че за няколко монети ще успее да го откупи от онези селяни. Не бе трудно да открием семейството. В селцето всеки знаеше всичко за всички.
— Защо ли ми се струва, че не искам да изслушам историята докрай? — обади се Рейна с несигурен глас, когато забеляза, че лицето на Уолтър е някак помръкнало.
— Ако искате, ще спра дотук.
— Не, не. Трябва да науча всичко. Независимо как ще свърши.
— Семейството било най-бедното и най-многочисленото в селото — имало вече седем деца. Ан е знаела този факт. Хората се опитали да се възпротивят. Казали й, че не са в състояние да се справят с още едно бебе. Но младата лейди ги принудила да го приемат. След не повече от два месеца детето умряло от глад.
— Отче небесни! — прошепна Рейна.
Уолтър продължи без да я погледне.
— Тогава за пръв и последен път се скарахме сериозно с Ранулф. Идеше му да очисти цялото семейство и да подпали селото. Не можех да допусна да стори това на хората. Та те не бяха виновни за нищо. Бяха забравени от бога клетници, които също загиваха от глад. Един от прислужниците в дома на лейди Ан призна по-късно, че господарката му не е искала да види детето живо, в случай че се завърне някой ден в чифлика. Е, всичко станало според волята й.
Рейна затвори очи. В продължение на няколко секунди не бе в състояние да каже нито дума. Не биваше да проявява любопитство. Не биваше да настоява. Боже милостиви та нали на този свят децата бяха единствените наистина невинни създания. Вярно, че твърде много от тях умираха по естествен път, но тази смърт не бе естествена, тук ставаше дума за подготвено убийство на дете. Каква ли беше тази жена, способна на такова деяние? Та тя е могла съвсем спокойно да даде детето в прилично семейство.
— Какво… какво бе детето, момиченце или момченце?
— Момиче. Когато се родило, било съвсем здраво и жизнено. Затова и минало доста време, докато най- сетне…
С рязко движение на ръката Рейна му даде знак да замълчи и… заплака. Усещаше как сълзите напират в очите й и се опита да ги сдържи, като престана да мисли за най-страшното. Но все пак всичко това бе далеч от нея. А може би не? Случило се бе на мъжа й, а той все още страдаше. Значи, засягаше и нея. Но не беше много честно от негова страна да обвинява едва ли не всички жени за мъката, която му е причинила само една безсърдечна жена.
— Нека погледнем на нещата трезво — рече тя тъжно, успявайки да овладее гласа си. — Тези събития са се случили преди цели единадесет-дванадесет години, нали?
