Заповедта му сякаш раздвижи краката й и те от само себе си се отправиха към леглото. Крепеше я единствено надеждата, че Ранулф не се е разбудил напълно и иска само да се увери, че е здрава и читава и че после веднага ще заспи отново.
Тя спря точно пред леглото.
— Да, кажете?
Дори не успя да види рязкото движение на ръката му и в следващия миг той я привлече към себе си и разкъса корсажа.
— Как… какво правите? — изтръгна се от гърлото й. Но бе твърде късно за протести — ризата й също бе вече на парчета.
— Какво правя ли? Ами точно онова, което искахте — отвърна той със съвсем разумен тон. — Нали казахте, че и двамата трябва да сме голи. Аз например вече съм гол. На вас обаче ви трябваше доста време докато се съблечете, не мислите ли?
— И смятате, че това ви дава правото да ме…
Той прекъсна сърдитите й слова. То си бе и за чудене как изобщо успя да каже толкова много. Защото той явно не я бе повикал, за да си поприказват. Устните му запечатаха нейните, а след това тялото му ги последва с необуздана страст.
И все пак този път всичко бе някак по-различно. Тласъците сякаш не бяха тъй бързи и насилствени. В движенията му личеше известна сдържаност, някакъв опияняващ замах, който предизвика някъде дълбоко в нея чувствени въртопи и неизпитвана наслада. Устните на Ранулф не останаха единствено при нейните устни, а преминаха по цялото й лице и накрая се спряха на ухото й. Усещаше цялостно мъжа в себе си. Нещо проряза тялото й, тя се изпъна насреща му и го пое още по-дълбоко в себе си. Но внезапно тласъците му утихнаха.
Рейна разтвори очи, когато до слуха й достигна неговото пъшкане. Доплака й се. Все още не… той обаче бе приключил и се взираше в нея с израз на върховно удовлетворение. Направо й идеше да го убие на място. Този път той успя да я доведе извънредно близо до онзи миг, който караше
Той въздъхна и се претърколи настрана.
— Стана пак както предишния път, нали?
— Да, глупак такъв! — изтръгна се от устата й.
— Като че ли бях все още доста сънен. Ако искате, можем да опитаме още веднъж.
Тя отблъсна ръката му, която почиваше върху гърба й.
— Не ме докосвайте! Толкова съм ядосана, че ми идва да ви ударя.
— Ами добре, ударете ме!
— Не ме предизвиквайте, Ранулф!
— Но аз говоря съвсем сериозно. Щом като не искате да опитам пак, по-добре ще е да успокоите гнева си по този начин. Хайде, малки ми генерале. И да искате, не можете да ми причините болка.
Тя го послуша и запердаши гърдите и корема му. Накрая юмруците я заболяха, ръцете й се отпуснаха безсилни и така и не успя да се възпротиви, когато той я привлече към себе си.
— Сега чувствате ли се по-добре?
— Не — прошепна тя инатливо.
Той се засмя тихо.
— Заради скъсаната риза ли беше всичко?
— Ох, стига!
Сега вече се разсмя с пълен глас.
— Толкова е лесно да ви ядоса човек. А сега, когато сте изтощена, аз бих могъл да…
— Не се опитвайте!
Тя почувства как раменете му трепнаха под главата й.
— Когато са удовлетворени, мъжете не обичат да спорят с жените си. Същото, разбира се, не важи, когато не са удовлетворени.
— Колко успокоително!
— Рискувате много, милейди. Ръката ми е съвсем близо до дупето ви. — Той обаче се прозя и заплахата му не постигна целта си.
Рейна изпръхтя презрително.
— Няколко леки удара сигурно ще са ми по-приятни, отколкото онова, което…
— Довършите ли тази си мисъл, ще се каете. — Тази заплаха оказа по-голямо въздействие, още повече, че ръката на Ранулф бавно започна да пълзи към долния край на гърба й. — С вас сключихме споразумение и досега аз го спазвам съвсем точно. Ако обаче сте променили мнението си и желаете да се забавлявам с други жени, трябва да го кажете сега.
Той затаи дъх в очакване на нейния отговор. Всъщност намерението му не бе да й предлага подобен изход от затруднението, в което бяха изпаднали и по тази причина не бе съвсем наясно какво да стори, ако тя се съгласи. Но Рейна замълча и той не повтори думите си.
Рейна също затаи дъх, и то по същата причина. Надяваше — се, че съпругът й няма да настоява повече и няма да се наложи да му даде отговор, продиктуван единствено от гордостта й.
Едва когато Ранулф заспа, тя осъзна, че всъщност липсата на отговор бе тъкмо онова, което му трябваше.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
Сутринта валя дъжд и въздухът през деня бе доста влажен, но това не попречи на децата до играят на воля по селската улица. Жените изнесоха плетивата си пред портите и започнаха да се събират на приказки под сенчестите дъбове. Не се виждаха много мъже; по това време на деня те или обработваха нивите, или пък копаеха някъде ровове. Тези, които бяха останали в селото, поправяха плугове или други сечива, един бе повел чифт волове към нивата си, други пък влачеха сено за покрива на колибата си, а някакъв длъгнест момък бе подкарал козичката към двора на свещеника. Дори старците и хромите принасяха някаква полза, като наглеждаха малките деца, събираха яйцата от полозите, хранеха пилетата, щъкащи из дворовете, или вършеха някаква лека работа в овощните градини.
Ранулф идваше за пръв път в селото и докато минаваше по главната улица с лейди Ела, увита около врата му, околовръст замря всякаква дейност. Само по едно време някакъв смелчага се сети да го поздрави отдалеч. Другите обаче го попоглеждаха с подозрение, тъй като обикновено си имаха работа с управителя. Вековният опит ги бе научил, че не ги очаква нищо хубаво, ако се появи самият господар. Но когато видяха, че не си избира никого, когото я да разпита за нещо, я да накаже, селяните престанаха да му обръщат внимание или поне се престориха, че не го виждат.
Самият Ранулф не бе съвсем наясно какво дири на това място. Нещо му хрумна и реши да действа без много-много да разсъждава. Само че не бе предвидил една подробност: Как ще погледнат хората на посещението му в къщата на Червената Алма.
Съдейки по описанието, дадено му от един от бойците, щеше лесно да открие къщата. В двора две гъски вдигаха шум до Бога, докато се чифтосваха пред очите на всички — действие, подхождащо напълно на това място. Вратата на дома стоеше отворена и когато Ранулф се приведе, за да влезе, от нея излетя с квичене мършава свиня, последвана от дървена съдина.
— Ако сте по работа, затворете вратата, а ако ли не, оставете я така, защото светлината ни трябва.
Но тъй като друг източник на светлина нямаше, пък и къщата бе по-просторна, отколкото изглеждаше отвън, на Ранулф му бе нужно малко време, докато установи откъде точно идва гласът. Червената Алма тъкмо сменяше ленените чаршафи на тежкото, широко легло, разположено плътно до една от страничните стени. На отсрещната стена бе завързана крава, която преживяше бавно зеленината, с която бе покрит целият утъпкан под. В къщата цареше скромен лукс — ленени чаршафи и завеси на леглото, най-различни гърнета, окачени по стените, сред тях и съдове от месинг, свещи от пчелен восък вместо от вонлива лой. В средата на стаята имаше открита печка. Върху нея къкреше гърне, от което се разнасяше апетитен аромат
