— Осем — поправи я той. Тя се сепна.
— Мислех, че Ранулф е по-възрастен.
— Всички го смятат за по-възрастен. От ръста е. Всъщност е едва двадесет и тригодишен.
— Добре, нека са осем. И за тези осем години той не успя ли да разбере, че жените не са еднакви?
— А ако нещо такова се беше случило на вас? Как щяхте да се чувствате вие? — отвърна Уолтър с предизвикателен тон. — Лейди Ан бе жена извънредно нежна и мила. Никога не надигна глас. За никого зла дума не каза. Нейната безогледна алчност, както и безчувствеността й, оставаха скрити за всички. Как мислите, след всичко това Ранулф би ли могъл да повярва отново на подкупващия смях на някоя благородна дама?
— Да, но далеч не всички сред нас са толкова лоши.
— Така е, но няма да е леко да бъде убеден. — Внезапно Уолтър издаде предупредителен звук. — А сега се усмихнете. Той се връща.
— Вие сте полудял. Точно сега не мога да се усмихвам, та ако ще от това да зависи и животът ми. А дори и да се усмихна, той ще остане крайно учуден. Днес много-много не ми се общува с него. Нима не забелязахте?
— Но вие ще му простите, нали?
— Това, което ми разказахте, обяснява само защо изпитва недоверие спрямо благородните дами — отвърна тя. — Но събитията от живота му не могат да извиняват грубиянското му поведение.
— Това може да се промени, милейди, ако положите усилие.
Нямаше време да възрази, тъй като Ранулф се настани до нея.
За щастие Уолтър й даде време да се съвземе, въвличайки мъжа й в разговор. После се сбогува и остави двамата насаме.
Рейна все още не бе в състояние да погледне мъжа си. Бе смутена и се опасяваше, че ако заговори, гласът й ще затрепери. Кой би помислил, че този човек може да предизвика състраданието й? Той изглеждаше толкова несломим, тъй безчувствен спрямо вълненията на душата… но дали и като юноша е бил такъв? Внезапно съзря Едуина в края на залата, която гледаше замечтано към Ранулф и забрави всичко останало.
— Днес причиних ли ви болка?
— Моля?
— Днес, в гората? — добави Ранулф. — Причиних ли ви болка?
Идеше й да каже „да“. Но в действителност изпита гняв, разочарование и безсилие, но не и болка. А в този случай лъжата едва ли бе най-добрият начин да се създаде връзка между тях.
— Не, не сте ми причинили болка.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— А щяхте ли да ми кажете, ако ви беше заболяло?
Тя го изгледа, удивена от чутото. Какво ставаше с този човек? Или може би отново проявяваше странния си хумор? Във всеки случай чашата на търпението й преля.
— Ако ми бяхте причинили болка, щях така да се разкрещя, че да чуе целият свят. Можете да бъдете напълно сигурен.
Той я загледа смръщен. Може би трябваше да я попита по-рано, но тя бе през целия ден в отвратително настроение.
— Ако ви опна на коляното си, милейди, ще ми е все едно дали ще ви чуе целият свят. Можете да бъдете напълно сигурна.
Нима наистина изпита дори за момент съчувствие към него. Сигурно не е била на себе си!
— Благодаря за предупреждението — рече тя кратко и понечи да се изправи.
Ръката му я хвана.
— Не исках да… — Спря внезапно и се намръщи още повече. — Защо цял ден сте толкова сърдита?
— Ами помислете и може би сам ще достигнете до отговора.
— Вече мислих и не можах да си отговоря. Обяснете ми вие.
— Много добре. — Рейна се вгледа дали няма някой наблизо, след което впи поглед в настойчивите теменуженосини очи на мъжа си. — Това не ми достави удоволствие.
— Кое не ви достави удоволствие?
— Много добре знаете кое! — просъска тя.
Той понечи да се усмихне весело, но се овладя.
— Да, но не е задължително жените да изпитват удоволствие, нали?
Рейна го изгледа втренчено, разсъждавайки какво ли ще й стори, ако сега вземе и го халоса с нещо тежко по главата.
— Кой ви е казал тази глупост? Стоп, нека отгатна сама: да, някой свещеник е бил. И вие вярвате на всичко, което ви разправят поповете, така ли? Тъпчо такъв! Свещеникът да не е дядо Господ! Той е мъж и прави същата грешка, която правят всички мъже. Дори половината от свещениците извършват същите грехове като нас. За Бога, използвайте здравия си разсъдък. Не, по-добре попитайте някоя от жените тук какво мислят за тези брадати дивотии. Но не се и надявайте, че ще позволя да се отнасят с мен по-зле, отколкото с някоя курветина, ясно ли е?
Е, сега поне вече бе наясно какво мисли жена му по този въпрос, Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше, и едва успя да сподави смеха си. Милостиви Боже, тя бе величествена дори и когато богохулстваше. Значи искаше от него да й достави удоволствие. Усмивката му се стопи. Как да го постигне, след като се боеше да не й стори зло, ако я нападне със страстта си. Каквато бе мъничка и крехка?
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Рейна се промъкна тихо в стаята. Запалена свещ догаряше и разпръскваше мътната си светлина. Младата жена постави кошницата с билките на пода и бързо свали наметалото от гърба си.
Ранулф продължаваше да спи. Завесите на леглото не бяха спуснати и поради това и най-малкият шум можеше да го разбуди. За щастие обаче той спеше дълбоко.
Почувства облекчение, че я извикаха обратно в селото, макар поводът да не бе радостен. Сестрата на пекаря бе паднала от високо и съществуваше опасност от помятане. Рейна се труди половин нощ, като използва всички възможни средства и най-накрая успя да овладее опасността от аборт. Ако жената останеше известно време на легло, състоянието й щеше да се подобри и тя щеше да износи плода докрай.
Рейна бе доволна, че за тази нощ е избягнала брачното легло; поне докато Ранулф спи, разбира се. Тя все още не можеше да повярва, че е наговорила такива неща на мъжа си по времена последния им разговор. Представи си как са прозвучали словата й в неговите уши и изпита ужас. Бе цяло чудо, че не й се изсмя право в лицето. Той сигурно си мислеше, че го желае или поне че желае удоволствието, което можеше да й даде единствено той; второто бе дори по-лошо от първото. Че какво друго можеше да си помисли Ранулф? Та нали мъжете никога не изпитват съмнения в собствените си способности? Следователно той едва ли се досещаше, че тя, Рейна, има нещо против привичната му бърза процедура. Дявол да я вземе, както и нейната голяма уста! Не биваше да приказва толкова.
Тя разтвори раклата и се сепна от изскърцването на пантите. В леглото зад нея завивките се раздвижиха и Рейна нервно задърпа блузата си, без да внимава много-много за фините дантели по нея. После небрежно я хвърли в гардероба заедно с наметалото. Замисли се дали да не си направи място за спане на пода. Не искаше Ранулф да се събуди — в никакъв случай. Добре, но как щеше да обясни на сутринта решението си да спи на пода?
Корсажът я стискаше и трябваше непременно да се развърже. Тя задърпа вървите в утринния сумрак, но внезапно замръзна на място.
— Рейна, елате тук! — прозвуча гласът на Ранулф.
Устата й сякаш пресъхна.
— Да,… ей сега, само минутка.
— Не сега, а веднага!
